Аз, Александър и баскетбола

Толкова обичам тази игра, че дори не я коментирам. Тя е толкова лична за мен колкото...
Само гледам и се наслаждавам на играта на едно момче.
Шест месеца по – рано...
Една вечер, Ралица и аз, седнахме да обсъдим какъв спорт, ще е подходящ за нашия затворен и особен син.
Предложенията за карате, плуване, тенис...
Отхвърлени.
Категорично.
А, ние като ограничено възрастни бяхме го решили за индивидуален спорт.
Дете, което отказва всичко като спорт.
Рисуване, скелети, Linkin Park...
И тогава Ралица видя на обявата на един отбор по баскетбол.
Аз бях против.
Попитахме го. Той каза ДА
Ама не го правиш заради мен, нали, го попитах.
Не
Ще опитам
В наши дни...
Играехме баскет във всяка свободна минута.
Той е Номер 22 в отбора. Резерва, но е в отбора.
Очите му, когато казах, че няма да отида на днешният му мач.
Защото някакви си четири сантиметра са ме заковали в рамките на един скромен апартамент.
И той няма да се подиграва на високия ми дрибъл и да се възхищава на прекрасната ми стрелба, защото трябва да си пазя кръста, ако искам да ми останат крака.
Ще ходим двамата да видим Родман на живо.
Ако изберат мен да похвърлям с него....
Майната им на прешлените, дисковете, това е Родман.
Здравето е най – важно все пак. Номер 22 ще отиде, ако моя билет е печеливш.
А, аз ще се наслаждавам на играта на едно момче.
Защото тази игра е Онази...
Която не се коментира.
Само си влюбвен....