Скалите, които ги няма вече

Приемам смъртта като обикновен лекар: неизбежност посяла малкото си клонче още при раждането.
И все пак...
Болката от липсата.
Скалният ни свят е толкова прозаичен, че ние не го съвместяваме с битието си.
И не го проумяваме докато една скала от тези, на които се крепим като хора не си отиде.
Неизбежото се случва.
Празнината не се запълва.
Няма спомен за скала, на който да се опреш, защото е спомен, а не скала.
И със загубата на вихъра от скали, ние дали ставаме скали за децата си?
Дали ?