петък, 24 септември 2010 г.

Буболечо – Мечова реалност

Някога в едно добро време с моя син си нарисувахме игра. Той я нарисува всъщност. Аз бях този, който направи кръгчетата на героите. Тези, по които те да се движат. След едно хвърляне на две зарчета.

Самата игра е проста – има вулкани, блата, мостове пазени от тролове, гори с дружелюбни елфи и ... всичко, което може да си представи един приказен мозък на седем и един също толкова на тридесет и осем.

Днес, той случайно попадна на старата ни игра, която придоби нова скорост...

Мооомент, нашта, неговата нарисувана игра е един картон, скаран съм с форматите, ама е голям, случайно се появи от препълнения с книги бивш дрешник, организиран като хранилище за книги, с рафтове, енциклопедии и творения, толкова големи и несъбиращи се в нормална стая и изискващи към себе си навиване на руло.

Там открил той отново това онова съкровище, заровено преди години и неизползвано до този ден.

Играта прилича на стар пергамент, това я прави „...още по – ценна...”, и има допълнителни условия, които ще се обсъждат утре, когато я изправим, все пак след две години в дрешник – библиотеката навита на руло...трябва и поне една нощ да се изправи.

Принцесата на хаоса иска да играе и тя...

Майка и също.

Оказа се, че малката ни рисувана от него игра е много „ яка „ ...

Дали ние големите бягаме от реалността по този начин.

И колкото можем, поне благодарение на децата си.

Аз чакам утре и нарисуваната игра.

Вие?

петък, 3 септември 2010 г.

Бъгария – страната на буболечките

Колко му е?

Строим завод, писта за F1 и малко магистрали.

Откриваме детски градини и правим първи копки.

Работим като Белчо, смеем се като Шкумбата, реликвите на Индиана Джоунс са ни под носа, даваме пенсии за носители на „Златния Орфей”, имаме си новото икономическо чудо...

Приказката, която ще ви разкажа днес няма нищо общо с гореизброените неща.

Тя е позитивна, насочена към душата и тялото на хората.

Не се измерва със сантиметри, защото ако се измерваше щеше да е четири метра висока.

Колкото Веждите на Мултак номер едно.

Тя не е за Пепеляшката от разклона.

Не е дори и за усмивката и.

Това не е приказка за закрити автобусни линии от малките градове до големите.

Тя е насочена към хората.

Които искат да чуят.

И я чуват ежедневно.

Живеят в нея.

Имало едно време...

Едно царство – господарство, царството на буболечките. За по младите на Бъговете, да не сме назад от младото поколение.

Всички знаете за кое царство става въпос.

Царството на F1.

И една писта за състезание на коли.

И една ондулирана кметица.

И едни Бъгари.

С мощите на един светец.

И завистливите Вежди на Българския Лувър.

Хубавото Руме не го харесали на гурбета.

Злите завистници го орисали лошо.

Шейховете не били шейхове, а бизнесмени.

А те вярвали...

И те живели щастливо като мат’рял.

Които останали.

Другите се отправили към залеза между папурите.

И не съжалявали.

вторник, 24 август 2010 г.

Името на скалата

Естествено става въпрос за скали. И единственото същество, което ме е карало да се чувствам пълноценен, като изключиме децата и. Моите деца.

В един шеметен месец се отзовах на много нешеметни места, проходих проходите, покорих дори и реката течаща наобратно, във фантазиите на местните разбира се, бях в „А Група”, търсих си квартира с нея и не предполагах за нейната тайна.

Разходка по „Славейков” с нужните ни книги, лека вечеря, колкото с мен може една вечеря да е лека, безметежен месец гарниран с тирамису.

И тайна.

Неосъзната, но все пак тайна...

Завои, лек сняг, отиваме да вземем детето, рейс, нямам кола по разбираеми причини, беден дофтор съм....

Автобусът пакрира, още не съм си и помислил да повърна след завоите, когато се случи това:

Няколко трола ми помахаха отсреща.

Една фея кротко изяви претенции за територия.

Няколко кръжащи души ме помолиха да им помогна.

Две джуджета минаха и ме подритнаха.

Два петела ме наплюха.

Два козела се разминаха на косъм, току пред мен.

Четири прилепа прелетяха. Толкова близо до главата ми, че се наведох.

И нищо няма да разкажа за Белокосия. Той е обект на друг разказ. Повелителя на пчелите.

И той се появи, но за кратко.

Плъзвам се по историята и разказвам само нейната душа.

Кратка неспокойна нощ и ведро утро със събуждане от петел. Там „Първи петли” са в 3 / три / през нощта. Игнорирайки този, ме събуди онзи в 7, като ме клъвна по крака и ме погледна зло. Познах го веднага, той / в 5 / и брат му / в 3 / ме наплюха заплашително на спирката на рейса.

Ставане, душ, измити от дъджда улици, кафене, дето мирише на кафе, аз си поръчвам бира и приятен разговор. Всичко е удовлетворено.

Обаче има и уловка, тя ми казва няколко кротки слова и аз подчинен на магията отивам там.

Да обясня Скалите е непостижимо занимание за мен.

Нейната тайна.

Влюбих се в тях.

Това е място, което усещаш, като прилепите, феите, троловете, магията, която никога няма да я има и въпреки това вярваш в нея.

Бях влюбен и се влюбих два пъти.

Сложно занимание е любовта. Предпочитам да се боря с тролове.

Малката светлина между Скалите, която виждах всяка нощ и която...

В една хубава книга главния герой не знае името на своята роза.

Аз за разлика от него, знам името на моята скала.

Това не е обяснение в любов, все пак сме женени от години.

И все пак... още съм влюбен...

В една Скала.

Моята.

събота, 7 август 2010 г.

Една дама ми каза: Ти си единствения човек, който може да разкаже музиката

На фона на операция „ Шибаните „ съм се бях смахнал на тема думата. И колкото сме тленни , толкова аз не мога да разкажа музиката.

Нооо хората вярват в мен, поне някои, група ентусиасти, които все още разчитат на мен, че мога да пиша.

Та започнах, писането винаги ми е доставяло огромно удоволствие, открих го на късна възраст, говоря за двадесет и пет, получих неговата подкрепа в труден момент и го забравих...

Прописах по неведоми причини, след 15 години пауза и не съжалявам.

Днес е странен ден.

Майка ми прави 77 години днес, на 7 – ми август. Беше ми последния работен ден преди отпуската.

Бях на Рожден Ден.

И едно мило дете ми каза,че мога да разкажа музиката с думи.

Бях готов да се пробвам, ама веднага.

Аз ли не мога?

Седнах си на компютъра и започнах да пиша за лицата Плант и Пейдж, когато...

Се обади другото дете...

И по Скайп изсвири на Бабка нещо от Бетовен. „На Елoиза”. На пиано.

И сбърка края.

И се разплака.

Докато аз и ръкоплясках.

Тя е на 15.

Свири на пиано и китара.

Иска да стане дофтор.

Колко деца в тази възраст, в тази шибана държава са способни на това.

Аз познавам ДВЕ.

Едното запозна гаджето си с родителите си, другото свири.

И как да обясня нейната сестра, че не мога да опиша музиката й.

Моля за помощ...

Как се описва онова, което извън всякакъв превод.

И как се прави подарък за Рожден Ден, без да имаш стотинка.

Да опиша музиката се оказа най – непосилната задача на света.

И шибаната музика може да разплаче две разперени ръце с изкривени пръсти.

И може да е...

Такова, което изпарява летния дъжд.

И моето дете...

Ти свириш на пиано.

Опушен бар.

Аксел пее соло, Слаш се мръщи, но свири, Кърт е някъде там и ти намига.

Свири си шибания рок и не се отказвай.

Имаш поне нас.

Твоите фенове.

петък, 6 август 2010 г.

Това е елитарна статия, не са желани шибани неподготвени лица

Заглавието подвежда. Но не съвсем, ще си позволя един малък цитат от теолога на теолозитеее, чудовищнияяяя, аре стига толкова.

В моята любима книга „ Името на розата ”, Умберто Еко казва следното нещо относно Йоан Кръстител:

„ – Така е Адсон. Има още по – богати съкровища. Преди годинив Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсегодишен.

- Наистина ли? – възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. – Но той е убит много по – късно.

- Другия череп сигурно се съхранява другаде – отвърна сериозно Уилям.”

Не е натрапчиво нали?

Просто разговор между послушник и неговия ментор в един католически манастир.

Пардон, шибан манастир.

Да сме в крак с времето както се казва.

Днес с моя ментор, човека, с когото мога да се правя на интелектуалец имахме поредния спор за любимото ми течение в изобразителното изкуство - Импресионизмът.

Тя може да ви навре в третото ви око, ако не харесвате фотографската живопис, спори, рисува, такива неща с молив, дето ще ви се прииска да си хвърлите мобилния и неговата 2 мегапикселова камера, щото не докарва изображението такова, както го прави моята дама с два щриха на молива.

Опитвам се да се включа с моето разбиране за рисуването, но сън заринат от скици, енциклопедии, повикани интернетски картини и две разперени ръце с вече деформирани пръсти.

През сълзи си казвам, че това не е важно, важен е онзи дух от онова време, което тя носи в себе си, и в което никога не е била.

И ме застрелва с въпроса за БоЖидар Димитров и мощите.

Въпросът и: Аз, шибан народ ли съм?

Добре, аз как да и отговоря?

Съжалявам за мястото, на което сме подложени....

Ти не си от шибания свят, който ни заобикаля.

Тъпо.

Кестени, цъфнали.

Едно кафе с много захар и сладкиш.

Сена е от лявата ти страна.

Дега се прави на много важен, на Моне не му е ок светлината.

Винсент рисува гарвани в една гара.

И ти си там.

Честит Рожден Ден Мадре Мио.

петък, 30 юли 2010 г.

С пълното съзнание, че пиша нещо непопулярно... Така ми каза една сълза

Днес ми се случи едно от ония неща...

Нали ги знаете, да не ви обяснявам, тези магичните, дето те карат да се чувстваш извън времето, да вярваш във феи, тролове, джуджета и...толкоз. Такова ми дойде до главата, заета със Златки, силикони, ботокс, каруци, запорожци и мерцедеси.

Строгата тайна на професията ми ме задължава да кажа, че всички хора и събития в моята история са измислени.

Хипотетично, вие сте в сериал, медицински и той започва така...

Два дни преди случката.

Пристига съпруг на пациентка, който носи материал за изследване от друга болница. Моли да се прояви разбиране към казуса му.

Ние проявяваме необходимото съчувствие. Той няма направление по здравна каса, нито белия чаршаф за междуболнична помощ. Ще донесе документ при получаване на резултата.

Днес.

Мокрия от сълзи фиш за междуболнична помощ ми разказа една история.

Случайна среща на пътеката към Алеко, по – скоро падане на млада туристка върху „ ветеран „ , дава началото на една обикновена любовна история.

Всичко върви по план, сватба, скромна, деца, две, почти пораснали, до първия тумор в нейната обикновено красива глава.

Терапия, операция.

Болката от химиотерапията е привилегия само на тези, които са я изпитали. Това е един вид мазохистично пристрастяване към живота. И искаш да я изпиташ още веднъж, но само ако се налага.

Размазаното 3 в горния ъгъл на документа не се спря. Винаги искаше да разкаже всичко на две, на три. Подписът обаче се беше заинатил и бавно ми говореше. Нищо, че и той беше размазан.

Годините на борба са седем. Колкото и махнатите рецидиви. Колкото и мазохистичните, животоспасяващи процедури.

Днес една сълза от тези, полуизсъхналите на листа ми прошепна:

„ Тя си отива...”

Подписът я контрира:

„ Ние не се предаваме.”

Тя не спори с него. Изпари се.

Магията е сложно занимание. Отдава се рядко. Не се култивира. Кой знае може би един ден тези, които виждаме магията в сълзите на едни съпруг, ще станем поне десет процента.

За себе си мога да кажа, че се срамувам от предишната си статия и огромния и брой посещения.

Един лист ме върна към това, което съм.

И една сълза ми прошепна...

сряда, 28 юли 2010 г.

Една красива история за най – големия пенис в България, разказана отСветлана Василева миска na PLAYBOY BULGARIA

Пенисът е мъжки полов орган. По народному хуй.

Имало едно време, едно красиво момиче, едно огледало и едно списание.

Имало и огнедишащ дракон. Той е за приказката.

Та, започнало малкото пътешествие.

Излезла тя от своя дом, до магазина. Там видяла Ледената Кралица. В големите вериги магазини имат плазми за реклами. И малкото момиче видяли своя идол в реклама на водка. Купила два хляба и една майонеза, видяла Теди от Бургас, лятно гола и безкрайно секси в едно списание, тръгнала си към своята неприветлива стая, своите родители искащи някакви оценки от тъпото даскало и решила...

Ще търся, но ще Го намеря....

Навършило момичето пълнолетие. Изпълнили се нейните форми и някой в едно барче...Я ЗАБЕЛЯЗАЛ. Предложил и първо да се пробват пък след това...

Била почти отвратена, но Огледалцето на стената и казвало: Кво толкова, ще се продадеш и ще бъдеш блян за стотици, да не кажа хиляди.

И то горкото, се продало.

Но не как да е, продало се добре.

Снимало се голо за списанието. След това....

Футболисти, каруци, Запорожец, Мерцедес.

Знаело всичко, включително и това, че футболистите са тъпи.

Ноооо, не се отказало и продължило своя поход.

Минало през уйовата долина, разбрало къде е Най – големия КУР и не се отказало.

Тук приказката приключва.

Красива история нали?

Мнооого сладка.

На мен лично ми нагарга и имам киселини, но какво да се прави...

Аман от наште си Пепеляшки.

Ние им викаме курви.