Всяка прилика с действителни лица е случайна.
Радостен съм от факта, че хората практикуващи медицина, а те са рядкост, не се вълнуват от това, кой е министър на здравеопазването. За тях са важни пациентите, казусите и се подсмихват с леко недоумение на подмятанията на премиера Борисов за съсловието ни, което според него е корумпирано и не мисли за хората, които лекува.
Моята история е отдавнашна и винаги съм искал да я разкажа, защото е тъжна и същевременно достатъчно подтискаща, дълга, без добър край, но за това пък поучителна.
Имах един състудент, който беше изцяло отдаден на каузата да бъде лекар. За него медицината беше всичко, ама буквално всичко. По зло или добро, вие уважаеми читатели ще установите за себе си, стечение на обстоятелствата двамата с него се отзовахме на една къртовска поправка за мен, за него пропуснат зачот. Физиотерапия. Бях скъсан безапелационно на редовната сесия, все пак ние гъзарите не учим такива неща, като душове на Шарко, каквото и да значи това. Той си беше отложил този изпит, защото не се е подготвил за него.
Отивам аз на еди – кой си септември на поправка с надеждата да има още някой и заварвам цяла група от съмишленици, които кротко като мен са пропуснали и този път да си научат. Викат ни по азбучен ред и аз се отзовавам до единствения нескъсан на изпита индивид. Той прошепна: „ Отложих го, не можах да се подготвя...”. Отвърнах, че и сега съм си забравил урока и се моля за късмет, той ме погледна над очилата си и пак прошепна: ” Имаме едни и същи въпроси, аз ще стана първи, ти слушай...” . Така и станало. Благодарение на него имам ДА на зачота.
Без никаква подготовка се сдобих с един...приятел.
Ама много странен. Един такъв дръпнат, непопулярен, некомпетентен за друго освен за медицина и пределно ориентиран към анестезиология и реанимация.
Три курса по – късно и последвалото дипломиране с всичките аплодисменти, той взе, че стана Златен Хипократ.
Само да поясня тази титла се дава на завършилия с Пълно Отличие Медицина и дава право на носителя Му да специализира, каквото си иска без изпитите и цялата бюрокрация.
Изправяш се и казваш: „ Искам...”
И той си пожела анестезиологията и реанимацията, които бълнуваше, като студент. Въпреки всичките ми съвети да си избере, нещо по - сладко като кожни например.
И започна най – медицинската и тежка специализация. За несведующите ще кажа, че Златния Хипократ по време на специализацията си взимаше една минимална работна заплата на месец. Завърши я, как само той си знае. Защо го направи? Само Бог е свидетел на неговата битка, лишенията, болната майка, денонощния труд и самотата.
Взе специалност и ми звъна по телефона да се почерпим. Беше взел назаем петдесет лева от съсед. На купона бяхме аз, той и майка му, страхотна жена, но хронично болна.
Той ми следи блога и ще ми се сърди за това, че пиша за него...
Мрази да е популярен.
Не ти се извинявам пич, възхищавам ти се...
Минаха години и един ден той ненадейно, без да се обади по телефона, мрази такива неща, ме навести в лабораторията.
Тихите думи „ Саше, майка ми почина и нямам пари за погребението и, можеш ли да ми помогнеш, ще ти ги върна? „ са издрани върху мозъкът ми.
Моите пари са и твои, колко...
И още малко от тихата мъка:” Ние си бяхме сами, нямам с кого да я изпратя, ще дойдеш ли с мен на погребението?” . Обещах му.
Не отидох. Не можах.
И го предадох.
Все още работим на едно и също място, говорим си, но в очите му има едно обвинение и той е в правото си да го има.
Сори пич, но аз така мисля.
Въпреки твоите уверения в противното.
За мен всяко едно медицинско заведение по света би се гордяло да има такъв лекар, като героя на моята история.
Изключителен професионалист.
Принуден от естеството на своята професия да иска пари на заем за да погребе майка си.
И да продължава да вярва в нея / професията / до ден днешен.
И да чете по минимум три статии дневно.
И да не му пука, кой е министър.
Защото е Лекар и другото му е под прага на чувствителност на рецепторите.
Ако щеш ми говори...
