Косите на Вероника / Малко милосърдие за Румяна Желева

Не знам защо се събудих с тази мисъл в главата. Косите на Вероника. Докато взимах душ, словосъчетанието не излизаше от главата ми. И незнайно защо тези две думи се вплитаха в мислите ми относно снощния изпит за еврокомисар на госпожа Желева. Кафето без цигара е гадно, но аз твърдо решен седнах на компютъра в къщи и се порових в интернет за историята на тази Вероника. Намерих я веднага. След това, защото не вярвам сляпо на информацията там си отворих „Старогръцки митове и легенди”, потвърдих историята и с чиста съвест отидох на работа.
Според легендата някога живяло много красиво момиче на име Вероника. Тя имала дълга руса коса, която стигала до земята.
Вчера вечерта по време на изпитите за еврокомисар бях много афектиран и ядосан от некомпетентността на Румяна Желева. Клишираните отговори, явното неразбиране на тематиката и невероятното самочувствие предизвикаха у мен доста цветисти ругатни, някои, от които дори изрекох на глас.
Вероника имала изключително красиво лице с леко дръпнати зелени очи. Била висока и с тънка снага. Един ден мъжът и се прибрал и казал, че на другия ден заминава на война.
Следях коментарите във Фейсбук, всички хора там бяха на моето мнение. По едно време ме помолиха да пусна една песен, зарових се да я търся и госпожа Желева остана на заден план. Музиката, както казват лекувала всичко, освен може би обикновена настинка.
Вероника заплакала и се зарекла пред него, че ако нещо му се случи на войната, тя ще си отреже косите. Той пък казал, че ако си отреже косите ще я убие. На зазоряване мъжът заминал на война. Дните минавали, нощите били дълги и самотни, а от него ни вест, ни кост.
Утрото е по – мъдро от вечерта. Не е случайна тази приказка и в нея се съдържа толкова знание и опит, колкото в двадесет други пословици и поговорки. По път за болницата срещнах няколко познати и всички коментираха снощната излагация. Но, има и уловка. Всеки беше видял нещо различно. Повечето от хората разискваха поведението на Антония Първанова с не до там лицеприятни епитети. Другите, малцинството възмутено обсъждаха некомпетентността на външния ни министър.
В селото на Вероника пристигнал конник и съобщил, че ротата на мъжа и била разбита и нямало оцелели. Тя похлупила лицето си с ръце, взела най – острия нож и с един замах отрязала прекрасната си коса.
И взех, че се размислих. Тези, повечето, гледащи, виждащи и чуващи само скандала с Първанова, не си дават сметка какво представлява Румяна Желева. Другите, смислените, също не си дават сметка, но по друг начин. Кандидат еврокомисаря е продукт на нашето общество. Такива успяват у нас. С подходящите протекции и връзки може всяка една такава, ще използвам мек израз, простодушна женица да се кандидатира за губернатор и на южен Марс, след като го тераформираме разбира се. Лошото и грешното в случая е, че в Европейския Парламент не са авдали като нас. И неща, като некомпетентност веднага лъсват, като син задник, да ме прощават децата и бременните жени, на розова маймуна.
Минала седмица и мъжът на Вероника се прибрал в къщи. Лявата ръка и главата му били бинтовани. Видял жена си, която седяла и ридаела, а до нея на пода се виела отрязаната руса коса.
Продължавам да чета статии, блогове, коментари и ми се върти една мисъл в главата. Колко души разбираме същността на станалото вчера? Не повече от 50 000. Останалите или не ги интересува, или виждат излагацията в „типично по български” – я скандал сътворен Антония Първанова. Другото е маловажно. Е да де, ама не е.
Мъжът извадил със здравата си ръка меча и убил Вероника. Зевс видял случката и слязъл от Олимп. Попитал войника защо го е направил, като тя си е отрязала косата от любов. Мъжът заплакал. Зевс взел Косите на Вероника и ги хвърлил към небето. Да стоят там завинаги.
Мили приятели, много ви моля за малко милост към госпожа Желева, тя не е виновна. Виновно е болното ни общество, че я е изпратило там, където не и е мястото. Същото това общество е склонно да обсъжда повече новия силикон на Николета Лозанова и вратовръзките на Евгени Минчев, отколкото Шекспир и Пруст например. Вече ми е жал за горката жена, какво ли не се изписа по форумите за нея. От зъбите, през лошия английски, който не е никак лош между нас казано, до искане на извинения от нея. Не тя трябва да се извини, а този който я е пратил там.
И още нещо, мили приятели, дори лошата реклама е реклама. В момента тя е най – обсъждания човек в държавата. Моля ви, просто кажете едно – тя много се изложи и сложете край на темата. Иначе рискуваме да я превърнем в мъченица. А тя не заслужава такова отношение.
Ще ме попитате, какво, по – дяволите е общото между Косите на Вероника и изпита за еврокомисар?
Нищо, просто една красива история на фона на грозната действителност.


Снимка: National Geographic

La leçon particulière* по богословие

Крайната спирка на трамвай номер девет биде преместена и сега се намира в подножието на бившия Енергопроект. Там слизат хората , които работят в квартала . Ходенето пеша е неизбежно, поради липсата на всякакъв превоз, като изключим рейса, тип междуселски, именуван с гръмкото 9ТМ.
Загледах се в лицата, преминаващи покрай стъклото на колата и изведнъж ясно и категорично ми се натрапи усещането за концлагер. Наведени глави, сиви лица, празни погледи, на фона на сивото небе и калните улици. Дори не се оглеждаха, когато пресичаха улицата. Един се отклони от групата, преброи някакви стотинки поне три пъти и си купи вестник от полуразпадналата се сергия, незнайно как попаднала в началото на разораната нива, която едно време беше градина с рози.
Може би съм бил твърде повлиян от времето и ранния час, но в тези хора нямаше живот. Съществуваше само и единствено стадно – скотския стремеж да се слезе от трамвая, да се пресече улицата , да се върви петнадесет – двадесет минути, да се седне на бюрото или там каквото им е работното място и след известно време обратното упражнение.
Хората нямат пари, ми каза веднъж чичо Митко, човека , който знае всичко за всички в квартала, и повече от успешно се справя с ролята на Андрешко.
Вярно, криза е, финансите са оскъдни, но трябвали да се превръщаме в болното стадо, което видях сутринта.
В подлеза на НДК вече има постоянно присъствие от баби с кантари. Помните ли ги. Срещу 20 стотинки осигуряват най – точното мерене.
Върнаха се и уличните музиканти. Вчера един пич, пак на същото място, с цяло гърло, вдъхновено и фалшиво пееше песента от филма „Особен урок.”. Винаги съм имал някаква свръхсимпатия към тази лента. Може би заради уникалните кадри от Париж и живота на мотопед в него. И Натали Делон разбира се. Днес си пуснах , има някакъв тип трейлър на филма във VBOX7, и отново видях моите си картинки. Подействаха ми като балсам след сутрешното ми душевно приключение.
Някога, ама наистина преди много години, с група....познати водихме спорове тип псевдобогословотеологически и тогава, една много запалена вярваща в прераждания , реинкарнации, завръщане и други такива синоними, каза , че адът бил на Земята.
Много ми е странен деня , сещам се за неща , толкова отдавна в миналото. Не знам , но картинката - хора слизащи от трамвая е като щампа в мозъка ми. Също така и усещането за обреченост, ама по концлагеристки. Няма по – голям , да го наречем, трудов лагер от собственото ни съзнание. И никой друг, жив човек, не може да ни причини такива страдания и такова оскотяване.
Ако Адът е на Земята, то територията, на която живеем как може да се определи. Съзнателно не употребявам думата държава. Такава не съществува. Адът на Ада, ли?
Вчера, много неща се случиха вчера, наглед незначителни, но лично за силно знакови, маркови и каквато друга дума ви дойде на ум.
Пазарувам си аз в магазина, отивам да ми премерят доматите и лелята , която отговаря за тази благородна дейност, ме скастри, да не връзвам сега плика, а след меренето, защото разбирате ли тя бързала. Е, аз не бързам, беше моя отговор, тя се врътна и си отвисях петнадесет минути, докато тя благоволи да се върне и да ми премери пустите домати. Във всеки друг случай, щях да се разразя като „Катрина”, но отнесено си мислех за случката в рейса и игнорирах лелята страшно. После си дадох сметка, че съм бил безразличен към дявол от нисък порядък или надзирател на барака, ама нейсе, няма да ми се размине така леко следващия път.
На спирката на 9ТМ имаше тълпа народ, колкото да изоре двайсетина декара само с рало и без волове.
Един възрастен човек, със звънливо – пронизително – теноров глас, настанил се на най – високото място на спирката, уж говореше със свой приятел, а всъщност осъществяваше понеделнишката си проповед относно циганите. Как претопявали нацията, как внуците му щели след време да ги изнасилват циганите и прочие спектър на антиромско настроение. Мисълта му вървеше плавно и последователно и изключваше всякакъв диалог. Напомни ми за някого. Не се сещам за кого, ама ще...
И не спря. През целия път. Стигна дори до крайности, като отворени писма до Турция да ни приобщи отново. Лудите отново, като бабите с кантарите и уличните музиканти, излязоха на агората.
Криза е , финансова. Хората нямат пари.
За кризата на ценностите е безсмислено да се говори.
Само вижте рекламата на новия Биг Брадър.
Там е две в едно.
Бедни и прости, какво повече му трябва на Големия Брат.

*Особен урок

Крайдунавски сирени

Понеделник сутрин е леко неприятно, особено след домошарски уикенд изпълнен със съдържание откъм храна и сън. Убеждението ми, че мобилните телефони трябва да имат по – големи цифри на часовниците си е подплатено от ставането на съпругата ми в пет и половина. Аз също се засилих да ставам, но видях колко е часа и си ревизирах мнението относно надигането ми от леглото.
Приключението ми започна с кафето. Някакъв човечец по бТВ с монотонен гласец ни съветваше как да си караме колите и между другото докладваше за пътната обстановка. Слушах го с едно ухо и си берях фермата, май даже и това не правих, просто пиех кафявата течност вперил тъпо поглед в монитора и очаквах невроните ми да проведат някакъв, макар и минимален импулс, когато...
„...скоростта на моторното превозно средство, трябва да е по – малка от видимостта...”
Събудих се на секундата и видимостта ми стана сто и двадесет процента. Медиаторите ми се завъртяха в лека джига и се устремих към телевизора да видя този титан на мисълта.
Оказа се, че това е майор от пътната полиция, медийната звезда на пътната обстановка и корифея на физиката на елементарните тела.
Та този исполин, с едно изречение претвори цялата наука от Максуел насам и се чудя, защо по дяволите се е набил в полицията, като мястото му е, поне според мен, ръководител научно звено към БАН Там и без това си общуват с извънземни.
Излизаме, аз още не съм се отърсил от прозрението за скоростта и визията, часът е седем и половина, булевард „ Черни връх”, посока центъра е запушен, видимо е с просто око, използваме колатерали, пристигаме навреме за училище.
На излизане обаче се сблъсквам с неочакван феномен. Усмихнато дете, пожела на баща си приятна работа и се отправи към училището. Имало и такива деца. С желание и бодрост да ходят на училище. Само като си представя физиономията на синът ми, контраста е убийствен. И все пак останах с чувството, че изпускам нещо важно. Нищо, ще се сетя, казах си и продължих без приключения до болницата.
След обичайните процедури по лекуване и докладване на болни, отново съм на линията на осведомяването, ама не ми върви. Още работа, няколко процедурни въпроса и една сътрудничките ми споменава нещо за изпити, подминавам я, не ме касае особено. Обаче онова чувство продължава да ме гризе.
Сядам си пак на бюрото, отварям Фокус и виждам моята новина. В Силистра имало инцидент със сирена. В 6,02 часа сутринта една от сирените на гражданска защита, това е онова дето вие, няма нищо общо с гръцката митология и Одисей, дала сигнал за тревога. Шефът на местното подразделение, обяснил, че става въпрос за повреден чифт. Дали бедните хора от Силистра са се изплашили не се споменава, но, залагам си главата, никак не е приятно да бъдеш събуден по този начин.
И в този момент ми светна пред очите, ето, кое бях забравил. Днес са изпитите за еврокомисари.
И Румяна Желева се пече в предизпитна треска. Няма нищо случайно на този свят.
Нито сирените, нито видимостта. Всичко е трябвало да ме насочи към този фундаментален момент.
Освен да и пожелая късмет с въпросите, дано е прочела поне половината конспект, тя трябва да знае, че има едно несломимо оръжие, усмивката си.
Сирените са били в нейна чест. Да се събуди народа и да стиска палци, като много внимава да не си изкълчи някой от тези толкова важни пръсти.
Защото и без това сме се хванали за тях в поза Г, ако стане някоя контузия...
Генерал Борисов е в Израел, кани Бенямин Натаняху на гости в България, последния му завижда, че управлява без коалиция и накрая, поне засега, си стискат ръцете за съвместни учения.
Читалище „ Славянска беседа” иска от театър „Сълза и смях” наем, сумата варира според медията, която четете, но е между 40 000 и 60 000 лева.
В Държавния музикален театър стават някакви делавери с директорския пост, има недоволни, отворени писма...
Текат януарските изпитни сесии, в Европа, пък и у нас.
А в Силистра вият сирените.
Нека си вият, кервана си...

Снимка: Darik.news/Варна

Милиард и половина снежинки в един рейс

„Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци...” е знаменитата мисъл, която минава през главата на Артър Дент, когато вижда жълтия булдозер пред дома си. Разбира се, това е една от многото безсмъртни реплики в „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Та и аз така. Иванов ден, светъл празник и още по – светло време. Въпреки предупрежденията ми, моята спътница в живота оборудва Александър с шал, шапка, ръкавици и след кратък, но съдържателен семеен спор излизаме навън. Иванов ден, Иванов ден, т.е. седмия ден на януари, ама в седем и половина сутринта температурата е около десет градуса от светлата страна на силата. Пролет. Детето се движи като императорски пингвин, но важното е, че сме взели всички мерки за предотвратяването на инвазия от всякакъв характер.
Няма да описвам премеждията сполетели ме по пътя, те са обект на отделна история, само ще споделя, че ме провери контрола в рейс номер 204. Закъснявах за работа и реших в последния момент да му се метна, вместо да ходя пеша и така се изметнах, че олекнах с десет лева, които платих, като примерен гражданин без билет.
Между другото, последния път, когато ме провериха за билетче закриха RE:TV, тогава бях редовен пътник, и сега се чудя, какъв ли апокалипсис ще се стовари върху бедната ми глава днес.
По отработена и доказала стойността си във времето схема се отзовавам на компютъра да видя какво ново – старо по белия свят. Съпругата ми е обърнала главата в посока, интервю на Бойко Борисов за вестник „24 часа”. Там покрай другото случващо се в държавата коментира онзиденшната ситуация с снега по следния начин:
"Видяхте Пекин - с 15 см сняг, където ако всеки един китаец, ако вземе лопата или може по една снежинка още във въздуха да хване и ги блокира.”
И си представих следната картинка, обучените във всякакви техни бойни изкуства китайци са заети да блокират снежинки. Добре, че си имат комунистическа партия, на която още не е хрумнала тази идея за справяне със снега и огромен икономически растеж, иначе майка им жална на китайците.
Но днешната ми история не е за Китай, а за...Радомир, не за Пекин, а за Перник.
Отварям Агенция Фокус и виждам моята история. Кратка, но съдържателна. История от живота на градовете близнаци и конкуренти...
Става въпрос за следното: двадесет и една годишния А.А., инициалите са измислени, от село Стефаново си кара рейса по линията Радомир – Перник. Взима толкова пари за билети, колкото и другите по линията. Но полицията не спи, а бди. Наблюдават го от месеци и чакат да се издъни. Защо го дебнат? Ами, нашия Андрешко, осъществява, казано на полицейски език, нерегламентиран превоз на хора. Хааа, да видите вие.
Той е арестуван при СПЕЦИАЛИЗИРАНА ПОЛИЦЕЙСКА ОПЕРАЦИЯ проведена от служители на местното районно управление на МВР.
Спецполицаите го следили и заловили.
Представете си само горкия Андрешков, проснат на пода на рейса с кочанче билети от по два лева, а около него качулати мъже с калашници. Бабите се вайкат, една жена изпищява, проплаква дете. Той е отведен с белезници на гърба и метнато яке на главата, да не го снимат от телевизията.
Не че има камери, ама за всеки случай.
С нетърпение очаквам продължението на случката с нерегламентирания автобус, „Среднощния рицар” в немагьосническия свят между Перник и Радомир.
Историята ми се стори невероятно смешна сутринта, към обед се замислих, мамка му, бедния измамник, защото той е такъв, каквото и съжаление да изпитвам към него, е жертва на спец акция.
Група „Икономическа полиция” ще се занимава със случая.
Ами, ако с такава сила се действа срещу кокошкари като този, за какъв дявол ни баламосват за инвентаризация на престъпния свят.
Извинете, но полицаите и спецполицаите от РУ Радомир, не се занимават със сложни термини, може и да не знаят какво значи инвентаризация, те действат и провеждат специализирани акции. Може да са срещу един нерегламентиран рейс, но се действа.
Отгоре ще си броят престъпниците. Аде, де.
А, всъщност всички пълнят рейса на Андрешко с милиард и половина снежинки.
Нали видяхте вчера, какво стана със снега, когато се стопли.
Гола вОда.

История за кръста или как времето е относително понятие

Днес е Богоявление и историята ми не е лична, но лично ме докосна и разсмя до сълзи.
Събудих се натрапчивото чувство, че днес ще се случи нещо епохално, което ще преосмисли живота ми и ще му даде нов тласък. Случва ми се в седмицата поне веднъж. Не е новина, но пък усещането е готино.
Безпроблемно преминах през заледените улици и квартали, дори помогнах на една дама, която незнайно защо беше обула високи токчета, да си стигне до работата, отхвърлих задачите си за деня и с чаша кафе седнах на компютъра. Да прегледам пресата, агенциите и тям подобни нежни забавления. Оказа се, че вчера София е била почистена от малкото навалял снежец, лед не е имало, само малко скреж по прозорците на група индивиди целящи паника, верно е, аз и още петстотин хиляди по улиците и тротоарите сме имали масова халюцинация. Маргините не са двамата в затвора, а само единия другия се издирва, как можаха тия от полицията брат от брата да откъснат, валят съобщения за хванати кръстове, но едно от тях осмисля деня ми.
Историята за попа, циганина и двадесет и петте голи мъже. Всичко за нея е написано прекрасно от Албена Жилекова от Информационна Агенция Фокус. Но аз на своя глава реших да потанцувам върху случката, може би защото си я представям толкова цветно.
Двадесет и пет голи мъже, чакат зъзнейки, попа да си изпее каквото, най – вероятно не го и чуват. По времето на случката, проверих, температурата в региона беше около нулата. Свещеникът обаче си каканиже неговото, нали е три пуловера и четири ракии напред, минутите минават бавно събират се все повече и повече хора. Кръвта на голите вярващи придобива кристален характер.
След много повече от половин час, литургията приключва и в прилив на вдъхновение отчето решава да се прави на Ян Железни, за хората, които не знаят, това е легендарен копиехвъргач, запраща кръста с исполинска сила в реката, ама не улучва правилния бряг, а отсрещния. На него кротко зяпа сеир ромът Темелко. Кръста пада почти до краката му. Той се оглежда, казва си, защо пък не, нагазва във водата и го взима. Двадесет и петте голи мъже, моментално стават разгневени, най – малкото защото са прецакани грозно, пък и не върви на такъв празник да биеш попа.
Влизат в схватка в Темелко, потупват го в опит да му вземат кръста, един някакси успява да счупи символа на християнството, а циганина някакси се промушва между телата с по – голямата част от плячката. В последствие се оказва, че Темелко дори не е вярващ.
Бой за кръста, в името на кръста, срещу неверниците, в случая един, какво по християнско от това. Вярно в нашенски вариант, ама нали сме уникално явление.
Навън вече е единадесет градуса, всичко се топи и предполага пролет, вече няма лед, след още някой такъв ден, няма да има и сняг и трафика ще си дойде на мястото.
Даа, времето е относително понятие и лошата драматургия на тази зима със сигурност ще продължи.А, Йоан Кръстител и Христос ще си разказват случката за попа, циганина и двадесет и петте голи мъже, поне до края на вечността.

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

Вторник сутрин. Обичайният втори ден от седмицата и отказването на цигарите за първи път, след двадесет и пет годишно пафкане. Спах лошо, сънувах неща, от които на Дали щеше му настръхне косата от завист, баня за събуждане, кафе и газирана вода, нещо ми липсва, знам го какво е, но няма да му споменавам името, защото е вредно. Поглеждам през прозореца и виждам навалял снежец, ама малко, този огледах внимателно, не беше покрил тревата. Още.
Нарамваме раницата и се отправяме на училище. Навън вали приятно, даже обмисляме с Александър да ходим пеша, но както винаги сме се замотали в къщи и ще закъснеем, та затова се меткаме на колата за училище. Пристигаме, стълбите отново са заледени, но това най – вероятно е практика на училищното настоятелство, един вид естествен отбор, преодоляваме препятствието и вече сме вътре в светлата и топла сграда. Казваме си по мъжки чао, аз съм разтоварен с известна сума, но ми е усмихнато, дори и строгата охранителка ми се усмихва, сигурен съм, че и се случва за втори път в живота и излизам навън.
Снегът се е усилил, обаче не ми пука. Абстиненцията от спирането на цигарите ме връхлита и почти не забелязвам размерите на снеговалежа. Смело крача през преспите и стигам до работното си място, чийто двор е заледен както винаги. Служител от дърводелската работилница се подхлъзва и пльосва по корем на два метра от мен, изправя се гръмогласно, вижда ме, поздравява учтиво и се разделяме като добри приятели.
Оцелявам и при второто изпитание за деня свързано с лед, изтръсквам си дрехите на входа на клиниката и с почуда установявам, че от мъката ми по цигарите не е останала и следа.
Завърнало се е и доброто ми настроение. Сипвам си от служебното кафе, сядам си в кабинета на загасена лампа и започвам да се наслаждавам на снега, който вали като из чувал и никак не се шегува.
Минава вече десет часа, а не съм се сетил за цигара. В единадесет обаче, пак ме връхлитат черни мисли, почвам вече да си гриза ноктите, когато ми звънят за консултация от съседна клиника.
Излизам навън и първата ми работа е да повторя упражнението на дърводелеца от сутринта. Псувайки под нос, оставям местопроизшествието зад гърба си и балансирайки, като ония от цирка пристигам. Елементарен случай, отнема седем минути и се връщам по същия смешен начин.
Отново се изтупвам от снега и, о чудо, аз съм прероден , не ми се пуши вече, не му се пуши вече, алелуя.
Докато се качвам по стълбите ми се оформя една идея. Сядам си на бюрото. И започвам да я анализирам.
Въпросът е, какво ли щеше да се случи, ако не беше завалял сняг?
Ами простичко – щях да страдам и да съм на ръба на изкушението цял ден.
Чета по агенциите за непочистени улици, катастрофи, застреляли Боби Цанков, как ли са избягали убийците в този сняг и трафик, освен пеша или с метро и съвсем ми мина.
На всичкото отгоре г- жа Веска Георгиева прави изявление, че София е проходима с малки изключения.
Заместване на една патологична доминанта с друга.
Дискомфорта, който изпитвам от живота в снежната столица уби абстиненцията ми от раз.
Е, на това му викам здравословна държава, висок акциз, висок риск от счупен крайник, високо ниво на адреналин и край с цигарите.
Все високи цели.

Новогодишна тишина

Суетнята, около тръгването на гости за Нова година е приятна, особено след баня и бръснене. Дъщеря ми си избира рокля, а Александър се разкарва с коледна шапка и джинси, гледа ме като котето от Шрек и неизказания въпрос КОГА ЩЕ ТРЪГВАМЕ, е просто ясен и...

Слава Богу тя е красива, вече, той е облечен и тръгваме за купона с четири стола под мишница. Не се шегувам. Настаняваме столовете в багажника на Ади, аз междувременно съм успял да смачкам мъфините в сака, щото мога да нося всичко и бленуваното пътуване се осъществява.

Тече кротка истерия, около изхранването в Новогодишната нощ, аз тъй като съм излишен се оттеглям на балкона да пуша с питие, защото е пролет. Навън е слабо казано приятно, петнадесет градуса на 31- ви декември. И изтича времето на втората ми слабост – цигарите, та гледам да си наваксам, при третата обаче погледът ми се заковава на отсрещния прозорец.

Там човек на моята възраст, за децата под 18 години споделям, че не се прави така, не се наднича в чуждия живот, аз мога да го правя щото вече съм голям и осъзнат, което е спорно, поне според близките ми, изречението се проточи, та за това започвам отначало.

Въпросният човек, облечен с елече, ама от ония, нали се сещате, домашно плетените, седеше безмълвно и гледаше в една точка.

Не си падам по определението сюр, но попаднах в друг свят.

Извлечен с молбата да изхвърля боклука се озовах на улицата, която в един момент приличаше на Бейрут в лошите му години.

Лошо няма, хората се веселят.

Изкачвам отново етажите, които съм се отказал да броя и се отдавам на поредната цигара, която е предпоследна на н – та степен поне до 4 – ти.

Страхотен балкон, и пушенето доставя двоен кеф, защото в къщата не се пуши.

Моят човек не е мръднал и се успокоих.

В кухнята цари предпразнична ярост и доброто ми намерение да си намеря място ме връща на старото т.е. на балкона.

Отсреща, обаче, има развитие, след съзерцанието човекът води един възрастен човек със същото елече, слага го на масата и започва да го храни.

От моята позиция на купона разбирам, че яйцата за 100 000 хилядната салата са не точно толкова обелени , колкото трябва.

След нахранването на по – възрастния , двамата отсреща се отправят в стая, където нямам поглед, има пердета за жалост.

Викат ме вътре да си кажем наздраве и...губя важни точки в следенето на пичовете.

Единадесетото наздраве ме подсеща, че не съм пушил.

Любимият ми балкон ме чака заедно с моята история.

Героят переше на ръка в кухнята.

В 12 без десет.

И въпреки цялата агресия върху сетивата ми, стана толкова тихо...

Честита Нова Година, непознати приятелю!