Жди меня, я ...

Гафът с Президента и чакането му на летището, толкова напомня на това емблематично за Втората световна война стихотворение. Явно му е било настолно когато е бил дете, ако някога е бил. Да поставиш хора преживели такъв шок да те чакат е най – малкото цинично.
И вече всичко е казано по уважаващите себе си медии.
Но, ние от 3 – та ловна дружинка, община Перник се разграничаваме от нашия съгражданин и съселянин. И ще му връчим лично решението за неговото отлъчване от състава на нашето подразделение на ЛРС.
Защо ли?
Защото това не е пусия за глиган. Това са хора.
Защото това не е пушка за 100 000 хиляди, а са хора.
Защото не е коктейл с Мис Добринище, а са хора.
Там може да се закъснее. Най – много да се изпусне поредния глиган.
Там където Вие закъсняхте, извинения няма. И никой не е длъжен да ви чака.
Ама така стана.
Но... „жди, только очен жди”.
Неговото стхотворение.

СТОТЕ ЧИФЛИКА Feat Ралица Ковачева

ГЛАВА 5 – та
/ предизборната кампания - събранието /

Джорджо Неса приемаше Театъра много сериозно. Но не като изкуство. О, не, той беше над тия неща. Духовност, идеали! Тия работи просто продаваха стоката му много добре. Беше трудно да имаш театър в нещо, което даже не беше съвсем град, и да продаваш култура на фермерите. Но Джорджо Неса му беше хванал цаката. Първо успешно забрави, че е роден в 9-я чифлик на Северозапад. После обиколи съседната околия за няколко месеца и тъй като за фермерите времето се мереше в реколти не беше трудно да ги убеди, че е живял дълги години по широкия свят и даже е станал министър на културата на зулусите. Които според разказите му бяха най-богата и просперираща нация в света. Когато се върна в 100-те чифлика и отвори театъра, Джорджо Неса имаше конкретен и дългосрочен план. Най-напред прекара дълги вечери в кръчмата, събеседвайки интимно с посетителите и убеждавайки ги как ще задоволи неподозираните им духовни нужди. Но за да се почувстват наистина удовлетворен, трябва да си платиш, това ще ти даде самочувствието на успял човек, упоително нашепваше меценатът, наслаждавайки се на умението си да манипулира простите хорски души. Така успя да получи напълно безплатно сграда от общината, убеди местните дърводелци да му сковат сцената и дори преспа с шивачката от 56-и чифлик, за да му ушие завесите. В наемането на персонала Неса беше истинки виртуоз. Фотографите Илад и Ремо се съгласиха да актьорстват по съвместителство, след като им обеща да им плаща да снимат представленията. Дори и не им хрумна, че през това време ще са на сцената, а когато го осъзнаха, беше твърде късно. Сладкарката Лив беше идеална за второстепенни роли на влюбена девойка. На нея й се падна честта да доставя лека закуска за публиката по време на антракта. Тя мислеше, че това ще рекламира бизнеса й, но се оказа, че находчивите фермери просто си хапват обилно в театъра и не намират за нужно да дават пари в сладкарницата й. Освен това, Лив и кръчмаря Мисирков имаха нещо май, но тя беше женена и театърът беше съвсем достоверно оправдание да отсъства от къщи, за да го вижда. А пък Мисирков...на него сцена му дай! Той се превъплъщаваше неочаквано добре във високи по метър и 90 герои, прелъстяващи пищни красавици и покоряващи непознати територии с кървави битки. Просто Неса знаеше как да използва комплексите на хората. При това много добре. На тези, които се мислеха за много велики, даваше шанс да са такива. На други, които не подозираха за това, им предлагаше това което търсеха: трибуна. Като Ева. Ева.... той спонсорираше вестника. Малка брошурка издавана всяка събота. И четена само от Ида и Горо по принуда.
Затова след като видя кладата, Джорджо се обърна към хората от кръчмата и каза строго:
- А бе, какво става тук?
- Ами, той Доктора малко ги пообиди снощи, ама си бяхме пийнали, а те влетяха... – отново през пространствено времеви портал се бе появил Оглег Мисирков.
- Вярно ли е? – объна се Неса към лекаря.
Последния дигна рамене пренебрежително и се прибра в кръчмата.
Още не бе седнал на стола си, когато чу гръмотевичния глас на Джорджо:
- Ти направи ли го, или не го нарпави? – и след това мъчителна кашлица. Неса имаше своя интерпретация на Хамлет, а всъщност – Хамлет говори с мощен, тържествен и гробовен глас в прословутия си монолог. Т. е. вика. Тия фермерчета, оставаха без дъх, като го чуеха. Той също, ама пустите цигари.
- Кое, бе пич? – Алехандро отпи от бирата си.
- Кхъм, кхъм ... да обидиш хората...
- Май да, ама не смятам, че съм казал чак толкова обидни слова. Все пак те ме горят на клада. И някакси обиждат положението ми тук. И обезмислят изборите. Много лесно ще се махна. Още сега.
Цяло ято свещи и факли се запалиха в главата на Джорджо. Ако тоя си тръгне, няма да има град, а той нямаше да е директор на Градки Театър.
- Спокойно – каза Неса с благ гласец – ще го уредим, някаси... Тука си имаме нещо като съвет, ще се съберем да решим казуса.
Доктора пак повдигна рамене и завря нос в халбата. „На тоя, какво му стана!?” – мислеше си той. И след като реши да не се задълбочава, каза на Джулио:
- Още две...
Джорджо излезе забързан от кръчмата, махна заповеднически на Оглег и с широка крачка се отправи към ковачницата. Кръчмаря подтичваше до него и задъхано питаше:
- Ккаво става?
- Нищо, ще свикаме съвета. Доктора трябва да стои тук, дори и само в кръчмата ти. И да не си посмял да му режеш главата.
- А, тоя си има достатъчни средства. Видях му кесийката.
- Добре, но...
- Даа, даа, добре.
Сигнаха за две минути. Рупр ковеше меч. Това си му беше хоби, останало от армията и доходоносен бизнес. Всички от столицата му поръчваха такива оръжия, може би, защото не бяха виждали или просто от „модата на провинциалния уред”.
- Рупр – извика Неса.
Ковачът се обърна. Набит, засукал мустак, пронизителен поглед и наистина гръмотевичен глас.
- Кажи бе ! – Груп никак не понасяше театрала. Беше му леко, а бе, много хлъзгав.
- Имаме случай, който трябва да се разреши от съвета – високомерно каза Джорджо.
- Какъв?
- Виж на площада.
- Какво да видя бе, Ева пак с нейните глупости!
- Не е точно така – намеси се Оглег – Доктора я е обидил.
- Къв доктор, бе мойто момче. Тука, аз не съм виждал такова чудо.
- Ами вчера пристигна...
- И какво?
- Ами малко попрекалихме, той пие едно не е за разправяне, и те дойдоха, той й каза мацка, и след това започна да й се подиграва на кампанията. И сега му горят чучелото на площада.- обясни Оглег.
- Ъхъ, и оная с котките е с нея, и Горо нали? Чудя се тия кога ще се земат? – промърмори тихо. И изрева:
- ПОКАЖЕТЕ МИ ГО ТОЯ МУШМОРОК!
И каза тихо:
- Говори със съдията и не се прави на режисьор, Неса. Ти ела с мен – обърна се към Оглег.
Доктора седеше и кротко си пиеше бирата, светът придобиваше цветове, различни от сиво и сиво, когато...
- Как си бе, мойто момче? – и сто тона полегнаха кротко на дясното му рамо. Той се обърна и видя пред себе си засукан мустак, пронизителен поглед и ковашка престилка.
- Ъм – и посочи бирата си с глава.

Да сравниш Путин с Реал Мадрид или имам ли нужда от специализирана помощ

Днес в блог номер едно, според автора му, има една статия за Срещата на Бойко Борисов и Владимир Путин в Полша. Николай Бареков сравнява руския министър – председател с най – успелия футболен клуб в света. Много сериозни аргументи са използвани в статията. И също така е ясно, че аз съм много малко човече в сравнение с гиганта на мисълта от сутрешния блок на бТВ.
Имам обаче един въпрос:
Какво ще стане, ако Реал се обиди от сравнението?
Което е много вероятно.
Ами той е..., каквото и да се каже за него ще е малко.
Най – великия футболен клуб в историята.
А Бареков си позволява да пише за него така, сякаш пише за „Ботев” – Пловдив. Или за „Марица”. Интелектуално – футболния жаргон не подхожда на никого, дори и на футболистите. И е факт по една от най – гледаните телевизии. Кой има нужда от помощ? ТВ – то или този, на който е дала ефир.
А, ако господин Путин се обиди, което е малко вероятно, защото Бареков го ласкае, все едно Владимир е Алексадър Македонски?
И какво ще последва от това?
Нищо.
Защото Реал Мадрид няма да се обиди. Той не е чувал за Николай Бареков.
Господин Путин също.
Няма и да чуе.

СТОТЕ ЧИФЛИКА

ГЛАВА 4 – та
/ предизборната кампания - изгаряне /

Горо копаеше боровинките и се наслаждаваше на изгрева. Предишната нощ му дойде малко повече и той реши да се отдаде на чифлика си и спокойната работа на полето. Облаците се бяха разпръснали и слънцето весело си играеше с една дъга. „Красота” – помисли си младият мъж. Той се наведе и започна бавно и с любов да окопава един боровинков храст. Ръчния труд му доставяше огромно удоволствие. Предпочиташе го пред машината за окопаване, която беше изобретил миналата година. Тя си работеше много добре, но много по – поетично беше да правиш всичко на ръка. Леки стъпки в царевицата го извадиха от опиянението му.
- Как е тя? – попита без да се обръща.
- Още е вцепенена .- отвърна Ида.
- Ама, то какво толкова, понапил се човека, весело му било...
- Тии, какво, защитаваш ли го?
- Не ама...
- Тая русата, мацка, активисти, да продължавам ли? И целия тоя смях, и то от Оглег и оная стогодишна фльорца Мери – Джейн, дето я питаха за плакатите, за речите, за идеите й и подиграваха!!!
- А бе, и те малко си бяха пийнали...
- МАЛКО ли му викаш на това, по десет чаши имаше пред тях!
- Според мен, той я харесва.
- Коя, бе... – задъха се от ярост Ида - Мери – Джейн ли? Е как няма да я харесва, беше увила като октопод около него. Като лиана го беше задушила.
- Имах предвид Ева.
- Да бе, тоя нещастник, дето корми трупове за закуска ли? Дето не разбира от обноски ли? Дето не може да си стои на краката след две чаши?
- .Ти нали каза, че са били по десет?
- Толкова бяха, такава е приказката.
- А, добре...
- Въпроса е, какво ще правим, тоя компрометира кампанията с неговите подигравки.
- А бе, според мен и тя го харесва.
- ЕВА ЛИ? ТИ АКЪЛ... имаш, много даже, да не мислиш, че не съм ти чула машината за окопаване, даже я и видях един път...- никой не можеше да различи лицето на Горо на фона на доматите. Изглеждаше като гащиризон без глава. Толкова беше червен.
Ида му се усмихна, което подобри качеството на червеното, и продължи:
- Е, може би в началото имаше искри, но след снощи...Имам план, отиваме при Ева!
Ева Справедливова седеше на малкото дървено столче срещу печката и гледаше някъде в себе си. Той й се бе сторил толкова мил, толкова любезен, толкова...различен. И се оказа най – обикновен простак, като всички, с изкючение на Горо, разбира се. Нещо беше пламнало в нея и бе полято с цяло ведро от помията, с която Ида си хранеше котките.
Вратата се отвори с трясък и Ида Филенкацен нахлу като ангел на отмъщението, следвана от светналия Горо:
- Имаме план – каза Ида на стресната Ева.- Ето какво....

Ковачниците трябва да се далеч от кръчмите и лечебниците. Първо защото ковачите стават много рано и второ, защото удрят с тия чукове сякаш живота им зависи от това да е по – силно. Алеханро се опита да пренебрегне тези два факта и с изненада установи, че тялото му има собствен живот, различен от този на главата. Опитът му за изправяне започна от горната част на бедрата му и плавно се пренесе към гръбначния стълб, той повдигна тялото му, но главата оставаше закована за...Едно по едно се отвориха очите му. Сумрака го заслепи и му трябваха няколко минути да свикне с силата на светлината. Огледа се и първата мисъл беше: „ Ама, къде съм, иии кой съм...”. Бавно и полека спомените се процедиха през мъглата на мозъка му. Имаше две жени и един младеж, кръчма...Мозайката на белите полета се опита да се нареди, но те бяха твърде много. С неистово усилие на волята той се изправи и седна. В този момент заби и камбаната на черквата, той се хвана за главата и през адския трясък му се чу пеене. „ Е, вече халюцинирам” – помисли си той. Отвори грубоскованата врата и си по дълбоко въздух. Навън беше свежо лятно утро, птички пееха, камбаната биеше, а ковача ковеше. „Умрял съм и съм попаднал в Ада”. Огледа се и видя позната постройка. Кръчмата. Като се олюляваше се запъти натам. Отвори вратата и се насочи към бара.
Джулио отвори кръчмата призори. Не беше мигнал. След третото кафе се почувства малко по – добре. Освен това дойдоха Илад и Ремо – фотографите. Те отново спореха за концепцията на това изкуство.
- Не можеш да боядисваш фотографиите – нареждаше Илад.
- Рисувам ги, а не ги боядисвам, ако толкова искаш да знаеш!
- Нарушаваш всички принципи на фотографията.
- Ти си назадничав...
- Ти пък се научи да снимаш... Две кафета, едното със сладолед, ванилов!
- Знам, знам – промърмори Джулио, всяка сутрин едно и също.
Те седнаха на тяхната си маса и продължиха да се заяждат. Влезе Джорджо – театрала, аристократично седна и благороднически помаха с ръка. Висок и сух, с прегърбен нос, кръстоса крак връз крак и отвори седмичната програма на Театъра. Иванка му занесе кафето и той отпи от него, като кутрето му стърчеше нагоре. Лиф Карамфи се появи като сияние и озари помещението, донесла със себе си дъх на подправки и торти.
И в този момент на идилия се появи доктора. С кръвясали очи, раздърпан, брадясъл и с дъх способен да убие кон поне от сто метра. Той се приближи до бара и каза пресипнало:
- Бира...Две бири.
Поръчката бе изпълнена моментално и също толкова бързо... консумирана.
- Още две.
Вече по - бавно хмеловия екстракт започна да отива по предназначение. Директорът на театъра стана от стола си, приближи се, изискано се поклони и каза:
- Джорджо Неса, Директор на Театъра, а вие собствено...
- Алехандро, Директор на бараката отзад.
- Ооо, ДОКТОРА, много ми е приятно!
- Ъхъ – изсумтя в халбата лекаря.
Отвън се чу глъчка. Някакви женски гласове скандираха нещо. Илад скочи като хрътка надушила плячка и се изстреля навън. И се провикна:
- Елате да видите!
На средата на площада имаше клада. На нея се кипреше чучело на доктора с неговия цилиндър. Ева, Ида и Горо я бяха наобиколили. В ръцете си държаха плакати, на които пишеше с големи черни букви „ВЪН!”. Двете дами скандираха:
- ДОКТОРА ВЪН! ДОКТОРА ВЪН!
Когато съзря хората излезли от кръчмата, Ида изкомандва:
- Пали!
Горо поднесе запалката си към кладата и тя лумна с весели пламъци. А Илад, като в транс повтаряше на брат си:
- Снимай, бе, снимай!

СТОТЕ ЧИФЛИКА

ГЛАВА 3 – та
/ предизборната кампания - надпиване /
Вратата се отвори и отвън дойде мириса на двудневен дъжд. Изпаренията от разлята бира леко се разредиха от полъха на свеж въздух. Мери – Джейн Гран Травай лениво погледна към вратата. На прага стоеше млад мъж. „Висок, хубава фигура, елегантен...” автоматично отбеляза тя наум. „От столицата...”. Преди да се усети вече беше на крака и с най – милата си усмивка / дори престолонаследникът я беше виждал от близо / попита:
- Какво желаете?
Младият мъж свали мокрия си цилиндър и уморено каза:
- Бих искал нещо топло...голямо уиски с две люти чушки вътре. И моля ви кажете ми къде е лечебницата?
- Мии, тя не работи, защо ви е да не сте болен? – знаеше си тя, такива, като тоя хубавец или са смъртно болни или са поети, болни от туберкулоза. В столицата се беше нагледала на такива.
- Не, не съм болен - Мери – Джейн повдигна оформените си вежди – аз съм лекаря, Алехандро дел Муерто ла ве Мария, и там ми е работното място.
Крушки, колкото да украсят елхите в средно голям град, светнаха в главата на къдравата жена:
- Аз съм Мери – Джейн Гран Травай, салонен управител, елате ще ви настаня на някоя по - тиха маса – пред този глас дори и министър – председателя омекваше.
- Не, благодаря, ще седна на бара – тихо каза младежа и наистина седна там.
- Джулио веднага обслужи ДОКТОРА!
Разговорите моментално секнаха. Всички погледи се приковаха в лекаря. Той сви рамене леко притеснено и се обърна към питието си. Ненадейно, от някъде, може би през меджупространстен портал, до него се появи дребен наглед човек с широка усмивка и ведро излъчване. Подаде ръка и каза:
- Здравейте, много ми е приятно, аз съм Оглег Мисирков, горд собственик на това малко питейно заведение. – и поскочи леко за да се качи на барстола.
- Здравейте, много ми е приятно аз...
- Да чух, случайно разбира се, Алехандро – той тропна по плота и извика – Ина и на мен същото като на Докторчето!
Обърна се към задименото и окадено помещение и извика:
- Днес кръчмата черпи, всяко осмо питие.
И добави:
- Осмо, на човек разбира се.
Млада жена с дълга руса коса донесе питието на Оглег. Той го помириса и каза:
- Хайде докторче на екс – и добави – ние в Стоте Чифлика така правим за добре дошъл!
Доктора кимна, чукна чашата си тази на съдържателя и я изпразни на един дъх. Мисирков също кимна и...:
- Ъгггггррррррххххххххйх... кмъх – последвано от бурна кихавица.
Алехандро го потупа по гърба съвсем професионално и си поръча второ питие.
- Ти кво пиеш, бе? - изгъргори кръчмаря, така сякаш го душеше ония пехливан от панаира миналата седмица в Друм Чифлик.
- Ами, уиски с две люти чушки вътре – благо каза доктора.
- Дай по още едно – пресипнало нареди Оглег.
Мери – Джейн и Джулио се сблъскаха за да изпълнят поръчката.
- Той е мой! – изсъска тя.
- Не си го и мисли! – през зъби каза той – Какво като си с това късо поле? Мислиш се за неотразима ли?
- Млъкни, аз съм по – компетентна от теб и съм ти шеф. Била съм столицата докато навърша двадесет и четири.
- И си тука от както се помня!
- От две години, идиот такъв!
- Между, които има петнадесет!
- ПИТИЕТАТА!
Двама се изправиха и смирено сервираха втората порция течност, имаща собствен живот.
Ева се прибра унила в своя чифлик. Изпитваше угризения за поведението си днес. Лекаря изглеждаше мил, а те... му се скараха, викаха му, дори и след това никой не го заведе до лечебницата. И той си тръгна самотен под този дъжд. Тя сложи чайника на котлона, облакъти се на масата и се загледа в ръчноплетената покривка, наследство от майка й. Мислите й се рееха докато свирката на чайника не я извади от унеса. Тя се сепна и взела решение, с рязко движение си облече пелерината и се отправи към оградата на Ида. Мина през лехите с боровинки без да се изцапа. С лек подскок преодоля една леха тикви и се отзова до оградата. Взе от земята една тояга и започна да удря по плета и коловете. И отговора не закъсня:
- НЕ Я ЛИ ОПРАВИ ТАЯ ОГРАДА, БЕ ГОРО!?
- Викаш в обратна посока Ида! – леко повиши тон Ева.
- А, ти ли си? Аз си помислих...
- Да, добре. Виж мисля, че трябва да се извиним на човека, дето го нагрубихме днес.
- Добре. ГОРОООО...
- Не на него, на доктора!
- ААА..., и сега искаш да ходим до кръчмата, така ли? – леката ирония не беше никак лека.
- Хайдее, моля те!
- Добре. ГОРООО!
- Да!
- Отиваме на кръчма.
- По това време?
- Че по кое, приятелю.
Тримата се събраха на кръстопътя и поеха към питиепродавницата. Пътя се виеше между чифлиците, дъждът ръмеше, а Горо мрънкаше.
- Там, Оглег не кара студен чай, нито сок от ябълка, какво да пия?
- Кой ти е виновен, че не пиеш! – отряза го Ида.
И така в приятни разговори и смях те стигнаха до кръчмата.
- Мразя го това място – каза Ева. През целия път беше казала само две думи и се чувстваше странно напрегната.
Горо отвори вратата и...
Доктора седеше на барстола полулегнал. Пушеше цигара и беше прегърнал кръчмаря, който се кикотеше неудържимо. Мери – Джейн Гран Травай седеше на коляното му и се кипреше. Лекаря погледна към врата и каза, фъфлейки:
- Я, акхтивисти за вечря! Зрасти мацка! Даа, ти руста не се праи...

„ Донеси ми главата на принца”

Великата книга на Зелазни и Шекли. Хилядолетното състезание между мрака и светлината. Всичко започва с пъкления план на демона Аззи Елвул и завършва наравно. Някога тия планове вървяха, поне до определен момент. Сега работят само в много закостенели и ком.болни мозъци. Пак до определен момент. Защото цивилизационното решение на всички проблеми е РАЗГОВОРЪТ. И случайното изглаждане на противоречията. Парвенющината не е приоритет. Не е начин на общуване. Пресен пример от моята работа:
/ По причини подразбиращи се, все пак съм дофтор и за мен все още има, такова нещо, като лекарска тайна, ще бъда метафоричен /
Някакъв колега, случайно назначен от мен и случайно вършещ само административна работа, когато му дойде времето се самоназначи за директор по... квито и да е въпроси. С благоволението на Боговете разбира се. Визирам по – висшестоящите от мен. Оттогава той с благ тон ми дава заповеди, кара ме да правя неща, които са работа на целия технически персонал, и защото разбирам от техника ме натовари с управлението на нашия компютърен модул. Лошо няма. Само дето той брутално взе моята най- ценна функция – консултациите на болни хора. И продължи напред. Вече се вихри навсякъде, протектирана от Боговете. И до кога?
До днес дорогие друзя, защото сте такива и постъпвате като малки демончета от трети разряд. Не говорите направо с хората, а се правите на директори.
Ами за разлика от Аззи, не сте толкова умни, и няма равен резултат.
Има победа, дори и служебна за другия отбор.
И червен картон в последната минута за вас.

СТОТЕ ЧИФЛИКА

ГЛАВА 2 - ра / предизборната кампания - просълзяване /

В предната глава не споменахме причината за тези избори. В околията се появиха лекар и учителка. Назначени от Окръга. Така Стоте Чифлика попълни бройката и вече имаше доктор, попове, даскалица, кръчма, полицай и съдия. Така, че с указ на общинския съвет на Пралязница трябваше да се проведат избори за кмет.
Той слезе от колата и се огледа. Няколко постройки със съмнителен откъм здравина вид се кипреха на „площада”, както се беше изразил новия му приятел полицая Каохел. Само черквата изглеждаше стабилна, но това усещане може би идваше от двете отчета, които почти до болка се бяха вкопчили в стената й и пееха „ На многоя лета” на развален сръбски. Някаква млада жена, с къса коса и доста привлекателна, ако трябваше да е честен, агитираше за нещо на грубоскована платформа. Пред нея стоеше друга млада жена, която скандираше нещо за „...прозрачност...”. До тях се беше изтъпанил младеж с доста объркан вид и чук в ръка, който веднага му стана симпатичен. Те изглеждаха нелепо, дори повече от поповете, които си имаха своите основания, на фона на ръмящия дъжд и калта, просмукваща се между рехаво наредения чакъл. И все пак това бе първото му назначение като лекар. Предложението дойде от високо място, говореше за свобода на действие, за мисия. Той се отправи към странната група на площада. Тази с късата коса продължаваше да сипе лозунги за правата на ратаите и за майчинство поне три години. Адът настана, ако има такъв дето го вали дъжд. Двете девоики започнаха да викат, колкото им глас държи:
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
- МАЙЧИНСТВО – ТРИ! ТРИ! ТРИ!
Младежа до тях се опитваше да приглася, ама му беше ясно, че не му отива. Доктора се приближи до него и попита:
- Извинете, къде е лечебницата ?
И тогава небето се стовари върху него. Светкавици под формата на думи се изсипаха на нещастната му глава:
- ТИ КЪДЕ СЕ НАМИРАШ, БЕ?! – изкрещя в лицето му чернокосата.
- ПРОВОКАТОР! – пригласяше тази с късата коса.
- ГОРО, УДАРИ ГО С ЧУКА, ТОЯ ЧЕРВЕЙ!
- Ама, спрете се бе хора...
- ЗАБИЙ МУ ДВА ПИРОНА МЕЖДУ ОЧИТЕ!
- ДА СИ ХОДИ ПРИ СЕМЕРКОВИ, ДЕТО СИ ТЕРОРИЗИРАТ ЖЕНИТЕ, С ПИРОНИ МЕЖДУ ОЧИТЕ! – не мирясваше тази с късата коса.
Той се огледа за полицая, ама той беше отпрашил, по – точно откалил в неизвестна посока.
- ОГЛЕЖДАЙ СЕ, ОГЛЕЖДАЙ СЕ ТВОИТЕ АВЕРЧЕТА СЕ ИЗПАРИХА, СЕГА СИ САМ СРЕЩУ СПРАВЕДЛИВИЯ НИ ГНЯВ! – и се закашля. Късата й руса коса беше мокра от дъжда, а лицето й червено от кашлицата. Или от „ справедлив гняв”.
- ГОРО, ТИ ЩЕ ГО УДАРИШ ЛИ ИЛИ, ЩЕ СЕ ПУЛИШ НАСРЕЩА МИ? ВИЖДАЛА СЪМ ТЕ КАК МЕ ГЛЕДАШ, КАТО СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ТЕ ВИЖДАМ! – чернокосата неочаквано пренасочи енергията си в друга посока.
- Ама, това е Доктора...- промълви симпатягата, който най – вероятно се казваше Горо.
- КАК РАЗБРА БЕ, КАТО МИ ГЛЕДАШЕ ДУПЕТО, ДОКАТО АЗ РАБОТИХ ВЪРХУ ПЛАКАТИТЕ ЛИ?
- Амиии... слушалката му се подава от чантата – „Наблюдателен”, отбеляза си наум лекаря.
- О, извинете – съвсем делово каза чернокосата – Аз съм Филенкацен. Ида Филенкацен. Това е Горо...
- Махтимахаватногоро, ако трябва да бъдем точни. – леко обидено заяви той.
- А това е... Ева Справедливова.
Погледът му се спря малко по – дълго от приетото върху русата жена на платформата.
- А вие сте? – попита тя леко предизвикателно.
- Аз съм Алехандро дел Муерто ла ве Мария, доктор на Негово Величество Здравето и по медицина, призован да упражнява благородната си професия тук.- и леко се поклони.
Девойката от платформата понечи да отвъне на поклона, закашля се отново и се направи, че оправя гънките на полата си. Той забеляза, че дори и в такава ситуация тя беше красива.
- ХМ... лечебницата се намира на гърба на кръчмата, в една барака.- каза тази, която се представи като Ида.
- Аз ще ви заведа – със светнало лице каза Горо.
- И ще ОСТАВИШ КАМПАНИЯТА...просто така. – това беше по - лошо от пирон между очите. Ида седеше с ръце на кръста и гледаше Горо с поглед, от който остават само ядрата на атомите.
- Ами... тя, кръчмата де, е ей там...- и посочи единствената постройка със запалени свещи вътре, освен черквата.
- Благодаря. – каза Алехандро, отново погледна към платформата и се отправи
към новото си назначение. По – точно първото.
За Ева денят започна много обнадеждаващо. Ковачът господин Груп, почти се беше съгласил с нейната платформа. Бяха залепили предизборните плакати на оградите на двадесет и три чифлика, без да ги ухапе нечие куче. Говори на платформата двадесет минути преди да се появи тоя:
- Натрапник – каза тя на приятелите и съпартиийците си.
- Да де – промълви Горо – ама, без него няма избори.
- Не е ВЯРНО – изреваха и двете девойки – има и УЧИТЕЛКА.
- Ти Ида помниш ли в училище, часовете по литература...
- А ти помниш ли историята...
- Боже, там се научихме да четем и пишем...
- Сега, ако има училище ще се запишем нали? – казаха двете в един глас.
Горо мълчеше. Той горкия, можеше да чете и пише, можеше да решава задачи по геометрия, можеше да смята дори и алгоритми неизвестни по това време, ама го беше срам да си каже. И той не знаеше защо. Може би защото Ида го харесваше като майстор, а не като някакъв дето чете книги.
- Хайде да си ходим – каза Ева – подгизнах.
- Да и вероятно всички вече са в кръчмата – изсъска Ида. – Ще ме изпратиш ли до чифлика – попита тя Горо.
- Да – отговори той и тримата с наметнати качулки се отправиха към стопанствата си.