Блогът на д-р Колевски

Fringe feat. Alex

2012-01-26T09:31:00.000-08:00

Излезе гарвана и се нарече сам,
Излезе дрипата
Снега дотам
Труп на куче
Закуска от яйца
Се свлече.
Аз искам просто текста да си остане така.
Мисля си, че просто така е добре.
Мисля си, че ако този текст бъде украсен ще изгуби от неговия смисъл.
А, аз мисля, че нашта игра беше добра.
И си мисля, ама само си мисля.
Няколкото думи на Алек, който си мисли...
Дами и Господа, едно дете на девет мисли...
И написа сам:
Аз искам просто текста да си остане така.
Мисля си, че просто така е добре.
Мисля си, че ако този текст бъде украсен ще изгуби от неговия смисъл.
Повече отколкото съм искал от една игра на думи и изречения.
Господи, колко съм стар.
Синът ми да ме учи как да пиша.

Чии са телешките пържолки Господи?

2012-01-13T08:43:00.000-08:00

Преди време Те уведомих за бедствието, но Ти не обърна внимание на моите слова.
Сега пак се опитвам да Ти кажа нещо, но надали ще ме чуеш.
Искам да отбележиш, че не Те моля, само излагам фактите.
Ти прецени.
Едно дете беше убито...
Всъщност Ти си Всезнаещ. Няма какво да Ти разказвам.
Е ?
Толкова забравено от Теб ли е това място?
Или...
Гледаш. Само гледаш.
Какво ще стане.
Ти пращаш изпитания само на любимците си.
Да Ти кажа честно писна ми да Ти бъда любимец.
Това не е изпитание.
Това е война срещу интелекта ми.
И ако обичаш да ме подкерпиш.
Защото още не съм се отказал от Теб.
Защото пазя ценностите си.
Защото ...
Не искам телешки пържолки.
Не съм куче.
Считай се за предупреден.

И все пак има Дядо Коледа

2011-12-23T07:18:00.000-08:00

През декември 1897 година в редакцията на вестник „Ню Йорк поуст“ се получава писмо от едно осемгодишно момиченце, което по съвет на баща си моли авторитетния вестник да й отговори на въпроса има ли наистина дядо Коледа. Дават писмото на един от най-опитните журналисти Франсис П. Чърч. И той сяда и пише отговора. Неговото неподписано есе днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. Вестник „Ню Йорк поуст“ го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 година, когато спира да излиза.

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

На учителя с любов, а помните ли другаря Асенов

2011-12-20T07:15:00.000-08:00

Колко малко ми бе нужно за да напиша това. Едно обаждане по телефона .
Някога в едно време, когато бяхме рицари, ухажвахме дамите по подходящ за тях начин, вярвахме, че можем да изпратим ракета в междугалактическото пространство, палихме тайните цигари, „Феникс” разбира се, взривихме една класна стая, четири топки за баскет се мотаха безумно, подкарани от апарат за статично електричество, имаше един Учител.
Ама, такъв дето, ще го подминеш по коридора, ако си велика звезда.
Но когато влезеш в час...
Уникалното му изречение, той беше химик по образование и Учител по призвание, беше:
„ Хубаво си го напишете и хубаво си го задраскайте...”
За невъзможната реакция, която е възможна само на теория и ние малките теоретични вече сме решили.
Учителю, знам че си там където ти е мястото.
Преподаваш химия на ангелите.
А, от мен...
Поздрави на 10 тия херувим, прости му, той нищо не разбира от химия.

В чест на жълтата гора II

2011-12-16T13:31:00.000-08:00

Детето погледна монитора си и..изключи компютъра.

Глава Трета

Голямата въздишка на няколко неувехнали листа накара зоолога да се върне. Той почти усети кръвта по рогата. Усети я като негова. Пипна се... Кървеше.

Водопадите от болка, които се стоварват върху един човек са поносими, когато са споделени.

Всичко би било толкава понятно в свят...

Тя стана от масата, взе двете чинии и ги занесе до миялната машина.

Малката драма с прекрасното свинско на фурна и неговото отрицание...

Майната им, няма да готвя повече.

Кротката плесен настанила в ъгъла на кухнята се усмихна с разбиране, на кой му се готви.

Отворената бира се запени и пяната се понесе към някога, много отдавна красивите устни, първата глътка, онази заради, която се носят легенди се стече по гърлото и.

Въздишка на облекчение и...

Вратата се удари в малкото останала дограма.

Тя стана от стола, бял, лично го бе боядисала такъв, защото той си имаше История, която е толкова важна колкото и кървящия зоолог и неговите рога ...

Той залитна в кухнята виейки от болка.

Оттук насетне историята я разказва един стол, боядисан с блажна боя:

„Господарката стана рязко.

Ония кървеше.

Спомних си .

Видял е знака.

И го е пипнал.

Луд.

Трябва да седне на мен.

Кой го е карал да пипа рогата.

Залита.

Дървото ми се противи на елена.

Какво става.

Всичко е без филизи.

Ох, седна.

Сега ще се облекчи болката.

Но сънищата му...”

Зоолога залитна и седна на нейния стол. Болеше го всяка... цялото му тяло беше болка.

Тя започна да му разказва историята на Кай и Герда, за елени, лапландки, малки разбойнички и той се унесе.

Съновиденията на зоолога:

„Летя през призрачна пустиня с опустошени сетива, дюна след дюна, малко момиче се къпе под водопад от скорпиони и се смее, опитвам се да я спася, не мога, смехът е по – силен от мен, моята цялост се запазва заради буболечките в пясъка, сляп човек с мръсна бяла брада и окъсана роба ми маха от кладенец, защо по пясъка има листа от ненарисувани картини, летя ли , летенето се занимава само със себе си, виждам порти от лебед, там е мрака...Кой ще ми...”

Той се събуди върху стола.

- Отвън има рога на северен елен с кръв по тях...- усилието да говориш, когато си изтощен и ти се крещи.

- Време беше.

- Защо си толкова спокойна...

- Не е твоя работа.

- Искам да си легна, моля те помогни ми да стигна до леглото.

- Ще спиш на стола.

- Защо?

Тя се обърна и затръшна вратата.

Столът си помисли, че Господарката не е никак учтива към зоолога. Това, че той трябва да спи тук е ок, ама поне да му каже една блага дума.

„Мамка му, мамка му, мамка му на десета степен...”

Обличайки си пижамата на лъвчета си мислеше тя.

„ И мамка му къде е думата...”

Зъзна, болката се върна, опитвам се да стъкна огън, но ръцете ми треперят. Няколко пчели ме ужилиха. Къде сте виждали пчели през зимата. Едната ми кацна на носа, разходи се бавно и ме погледна, заклевам се погледна ме в очите с нейните многообразни и отлетя в цунамито от сняг, което се вихри. Плача от болка, но реших да я последвам...

Съботни размишления за живота или какво движи момчетата

2011-12-10T07:04:00.000-08:00

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

След кратък спор във Фейсбук, на колко години са мъжете, като самосъзнание, стигнахме до единадесет, най – прекрасната възраст за един мъж.

Защото НИЕ 11 годишните вярваме, че: има феи, рицари, дуели, че Ришельо е гаден, тролове, играем баскет със синът си на вързано и неговите 5 са си негови, а не съм му пуснал, двамата бием отворковците от 7 ми клас, пак на баскет и сме отбор, двете момчета на 41 и 9 ...

Бяха четири.

Отворковците.

Размазахме ги.

След това се смяхме на малкото отстанал сняг навън с децата, които проведоха здравата игра, бой със снежни топки и топлих ръцете им в моите, защото бяха без ръкавици.

И на онзи 42 – годишния дето си беше облякъл детето с грейка за ски.

И защото вярваме в ...

И защото и след 120 години ще казвам на жена си: Любов моя

А тя ще ме гълчи за децата, защо нямат ръкавици.

Аз съм на 11 и ще си остана на толкова.

Дори и след 120 години.

Малкото останало щастие в живота ми.

Клошарската шапка На Александър Цанков / той написа това /

2011-12-02T13:14:00.000-08:00

В една училище, едно дете имало зимна шапка. В класа му вегетирал един гигански фукльо, който измислил да нарече шапката на детето клошарска.

Той не подозирал за необикновената история на шапката.

Тя била донесена от царството на Викингите и имала сребърна нишка в кроткия си покривоухов статус.

Интересното в цялата работа, е че тя можела да побере всичко.

Първият притежател, Вождът, имал тайна – шапката. В нея побирал цялото въоръжение на войните си. И те...

Нейният втори притежател бил Великият Японски войн, който в битка я нахплупвал на главите на противниците и те изчезвали дълбоко в нишките на шапката.

Третият бил учен, който криел в нея записките си. Той открил тайната на шапката.

Когато тя попаднала в едно момче, което имало едно желание: Да има зимна шапка.

Тя си намерила мястото.

Да е зимна шапка.

В чест на жълтата гора

2011-11-24T08:20:00.000-08:00

Не си усещах ръцете, такава беше болката. Смлях си разума до най – важното – естествените нужди. Пикаене и ....не в подлогата. Опитвах се да се изправя. Разбрах всеки нерв по тялото си и паднах на леглото.

….

Той се прибра от училище. Свали мократа си шапка, изрита обувките, чорапите му моментално погизнаха от образувалата се малка локвичка, обу чехлите си и отиде в банята. Миризмата на сапун и топла вода изпариха сините очи и непокорната руса коса в голямото огледало над мивката.

Крем супа от моркови с козе сирене и вчерашни спагети с чеснов сос поеха към микровълновата. Майка му, беше купила топли хлебчета преди да отиде на работа. С мак.

Той обядва дълго. Мислеше си за мостове, за рицари...

Чиниите издрънчаха в миялната машина. Погледът му се спря върху строителя, завладял кухненската маса. „После..”

Приятния звук на включен компютър се смеси с първите, за тази година песни на птиците, семейство косове обитаваше крушата под неговата стая.

Детето отвори нов документ и написа: Елен

....

Глава Първа

Малката улица беше покрита с миналогодишни листа. Няколко паркирали коли, коя от коя по – стари и грохнали, украсяваха тротоарите. Дървено заведение с отминала местна слава се кипреше пред тъжната къща. Нейната телена ограда, покрита с ръжда свършваше до врата, която някога е била зелена. Без дръжка. Капките сняг и дъжд накацали по нея, я караха да изглежда като размазана от сълзи.

Унилият вятър се опита да повдигне едно, две листа, но единственото, което направи беше да отвори портата някога зелена.

Вътре в двора, разкривените плочки, слагани безраборно от обитателите, махаха с ръка на недовършената беседка, пълна с железа, чували с пясък, цимент, дъски и още остатъци от добри намерения за създаване на уют.

Счупените стълби към къщата се зъбеха на малкото останали пръчки от дървената ограда. Тя, и тя отдавна е била зелена. Гордо е пазила група декоративни храсти, доста плешиви в момента, два бора, толкова увити с бръшлян, че не се виждат игличките им, и цветята....

Мазилка от фасадата се бе смесила с кал, донесена от някой последен гост, отишъл по случайност, защото се е сетил за картината.

Малката поляна, приютила един спукан басейн, спореше с пътеката от чакъл за времето. Стъпките на куче се бяха отпечатали върху нея, точно до басейна. Тя с тъга си припомни времето, в което беше зелена, басейна бе пълен, в него играеха две деца, а Арес и Робин го пазеха. Сега кучетата ги няма. Децата са пораснали, най – вероятно. Не са идвали от три пролети.

Прозорецът на кухнята свети, чуват се гласове.

Вратата на къщата се отваря, несмел лъч светлина огрява плочките и един мъж излиза на двора.

Той е средно висок, с брадата присъща на зоолозите, умен поглед, същевременно тъжен и най – вече уморен.

Оправя неподстриганата си коса и тръгва през полянката. Подминава басейна, не смее да извърне глава и започва да рови в беседката. Въздишка се срещат с въздишка, докато най – накрая той вади една малка, мотика, отново въздишка.

Двете лехи в края, отляво бяха гордостта на двора.

Там се отглеждаха краставици и домати.

Мъжът внимателно ги прекопа, докосването до всяко зрънце почва му доставяше неизмеримо удоволствие. След като приключи, върна мотичката на мястото и. И видя рогата. Страхотни, огромни еленски рога. Беше сигурен, преди половин час х ги нямаше там.

Взе ги с движение на познавач и започна да ги оглежда. Мислите му се зареяха във видове елени, латински наименования, сравнителна характеристика на черепите и изводът просто го блъсна, в гърба разбира се, това бяха рога от северн елен с прясна кръв по тях. Не е възможно, сърцето му блъскаше лудо, огледа се панически. Тези елени живеят на поне десет хиляди километра от тук. В зоопарка няма такъв. Ледените тръпки не спираха.

Зави му се свят когато се сети за картината.

Преди много години един скитник с бяла, мръсна брада, ще по – мръсна коса и изпочупени нокти, преброи в заведението четиресе стотинки за една бира. Тя струваше с пет повече. Въпреки всичко я получи, защото на собственика му стана жал. Скитника го погледна с почти безцветните си очи, обърна се и тътрейки гърбицата си седна на една от масите. Изпи бирата на един дъх. След това извади от смъдящия си чувал един катрон, кафяв сгънат на четири.

- За теб е.

- Няма нужда...

- За теб е.

- Добре.

Чистейки след последния клиент, той видя картона. Тръгна да го хвърля, но нещо го спря. Разтвори го. Там имаше грубо скицирани къщата и двора. Той се усмихна и...

Сякаш грубите очертания се размиха и се появи мечтаната къща. С двор, прекрасна поляна, басейн, две кучета, племенниците играещи, всичко е зелено и цветно.

Занесе я в къщи, картината грееше и той реши такава да е къщата му, неговата и на неговото семейство.

Жена му също бе очарована, само малката дъщеря попита:

- Какво означава подписа?

- Ами тук пише „ЧФТ КЪР. ЕЛ. РОГ”. Най – вероятно този е неуспял художник , който се казва Кърт Ел Рог. ЧФТ – то може да е съкращение.

Глава втора

Гадната виелица можеше да отмести паметник. Градът, поредният, беше резбован от наклонени улици. Трудно е, когато трябва да просиш храна, а качулката ти е пълна с топящ се сняг. Тръгнах от малкия площад по улицата, която смятах за главна. Сбърках, започна изкачване нагоре покрай тъмни къщи със запустели дворове.

Мястото, група скали, пулсираше и не ми даваше да се ориентирам. Направо, направо, завой на дясно, по – далече, улицата завива, тъмни къщи, запустяла кръчма, светъл прозорец, надясно.

Клекнах пред къщата и протегнах купичката си за храна. Запях. Вратата на малкия балкон се отвори и една стара жена се очерта.

- Моля ви за купичка храна.- традицията повелява първо да помолиш.

- Милчооо – извика тя.

Възрастен мъж се показа на балкона. Промърмори нещо на жената и вратата се затвори.

Вътрешният коридор светна, през стенещия вятър чух стъпки. Външната врата се отвори и той излезе с купичка храна. Странна смес от месо и зеленчуци, още димяща и миришеща много вкусно.

- Заповедай.

- Благодаря – изгълтах я на три глътки.

- Ти си ...- спрях го с жест.

- Ще те изпратя – просто каза той.

Тръгнахме все нагоре, проклет град, няма нито една права улица, Усещането за групата скали започна да отслабва.

- Яс съм до тук – каза той.

- Ти си говориш с пчелите нали? И те ти говорят. Продължавай.

Той се обърна и бялата му коса се стопи във виелицата.

Болката е неописуема.

Задушница

2011-11-04T23:39:00.000-07:00

Влачи черга мрачното небе

Метла

Сладкиш

Позагубената свежест на

Вчерашни цветя

Малка шапка

Изкривен гръбнак

Под якето

Тя отива

Да поплаче

Тихо

Без да се натрапва

Утре няма гласувам и вие не го правете и мислете за Майка Екатерина

2011-10-29T03:46:00.000-07:00

Вчера, най петъчния петък се срещнах с една жена. Монахиня. Майка Екатерина от приюта за изоставени деца в Елин Пелин.

Стана случайно, непреднамерено и спонтанно...

Май трябва да започна отначало.

Денят ми започна с коремната болка на Алек, продължи с редови порядък и...

Аз си имам ритуал след работа.

Пия една бира, или две в Хотел „Медик”.

Отивайки към него вече цивилен и доволен виждам пред мен една монахиня. Черното никога не съм го разбирал в религията, християнската имам предвид, някакси е очарователно, но има и леко преиграване със Смъртта, което не разбирам, но пък не ми и е работа да се меся в духовните дела.

Единстения ми светъл спомен от католицизма е прост монах – бенедиктинец в метрото на Брюксел. Около него нямаше никой и всички там бяха свели глави.

Защото той е дал обет за мълчание.

И малките деца го знаеха. И не го закачаха, както правят децата със странните хора.

Връщайки се в пътеката на моя живот, се отзовавам с една монахиня на рецепцията.

Упътвам я да потърси управителя, защото собствениците ги няма, това е вътрешна информация, която имам, защото са ми приятели...

Малко по – късно, толкова колкото два глътки, тя дойде и попита дали може да приседне до нас.

Разбира се.

И каза.

Аз съм Майка Екатерина, само да вметна – през цялото ни общуване я наричах Сестро, събирам пари от миряни за хляб на децата от приюта.

Колко?

57, 43 не ми стигат за утре.

Аз и Д – р Михова вадим най – едрите пари които имаме.

Целуваме ръка на светицата, тя ни благославя и...

Денят ни е пълен.

Обаче след мистичното докосване до нещо, което не ни е съдено да разберем идват въпросите.

Защо, болната, лошо кашляща жена трябва да проси от миряните.

Защо за Бога, полуидитота, който е управител се хили като олигофрен, какъвто е всъщност ми казва на уше, че тая е дошла да изкара парички, те шефовете са набожни и ще и дадат, но ги няма и...

Той не дава.

Ние малките простаци, които дадохме малкото пари, наши, лични, лишихме децата си от лигавщините за деня и бяхме Други.

Вярвайте ми, имал съм честта да познавам една канонизирана.

Няма да се предам, и няма гласувам утре.

Заради Майка Екатерина, която проси пари за хляб на приюта.

Клод Борисов и Вежди Моне

2011-10-07T08:19:00.001-07:00

Ами до там се стигна, че един малко надарен скулптор и един малко надарен да са членове на СБХ.

И двамата рисуват, няма човек, който не е рисувал...

Единият е скултпор МУлтак, другият е премиер.

НО е ясно едно те са творци.

Какво творят Веждите е понятие на вселенско ниво.

Другият е понятие на ниво бактерии.

Но правят изкуство, Лувър.

Само да припомня за Мултака и неговия рожден ден.

За мен рисуването е лично.

Онзи, който е нарисувал трипръстие с подчерта среден, като висшето изкуство на което е способен, е член.

Онзи, малката пластика дето не говори нашия език, според един вестник бил му надебелявал от сутринта.

Малката мишка на Мултигруп и Гоуемия.

Не искам никой такъв да ми рисува.

Мога и сам.

Снимка БГНЕС

Кой плаща на Волен Сидеров?

2011-09-29T08:18:00.001-07:00

Олигофреничното говорене и безумното безнаказано поведение на лидера на Атака говорят само за едно.

Той е удобен и му се плаща добре или повече от добре изберете сами.

Кой има нужда в момента от разпалване на етнически конфликт?

България е страна, в която никога въпроса с етносите не е стоял на дневен ред.

WTF се случва?

И защо се случва?

Има страни, които воюват от векове на етническа основа....

Тук се създава изкуствено.

Кой плаща на Волен?

Кой поръча тая измислена пачанга срещу циганите?

Някой, много загазил...

Ама, много много.

Да се измести фокуса един вид.

Жалко и престъпно.

Какъвто е Кирил Рашков.

Гражданин на България.

Бивш сатрап, сега арестуван.

И все пак, кой дава парите?

Когато една жена е усмихната или е правила секс, или е на Ксанакс

2011-09-27T08:28:00.000-07:00

Репликата на моя позната и приятелка „ Ако една жена е усмихната или е правила секс, или е на Ксанакс...” ме изуми.

Не мога да разбера, как така хапчето замества секса по дяволите.

Добре, ако трябва да съм честен за мен сексът е акт на задоволяване на двамата партньори. Които са усмихнати след акта. И двамата. Поне за 24 часа.

Самозадоволяването се брои, ама не много.

То е като семките, участваш, ама не си нахранен.

Как така има хапче, което ти докарва усмивка, когато си незадоволен.

Ами най – вероятно има.

Но, Хапчето спира да действа...все някога.

Не искам да правя никаква аналогия със секса, но все пак...

Ние си избираме политици в един вид любовна игра. Те ни свалят, омайват, звездите и още три обитаеми планети са наши...мога да продължа още, но не ми се иска.

Ние какво правим:

Избираме Новия Месия, който ни обещава...

Простете, но нашия народ се държи като седмокласничка на първа среща / аз съм от старото поколение все пак /

Избира се първият, който може да плюе през зъби.

Ей тъй:тзззт...

Е, да де, ама след първата среща всички трябва да са на Ксанакс, защото контакт няма.

И Хапчето спира да действа.

Не е ли време седмокласничката с отнета девственост по всички фронтове да порасне.

Помните ли приказката Костов е най- лошото нещо, което се е случвало на България

2011-09-08T06:00:00.001-07:00

Поредния нередовен вариант се случва преди всички избори независимо от играчите.
Защо ли?

Защото малките душици, мързеливите, циганите, ромите, бездомните кучета, просяците, бабите с кантари, уличните музиканти изчезнаха , когато той беше премиер.

Сега, малките душици, мързеливите, циганите, ромите, бездомните кучета, просяците, бабите с кантари, уличните музиканти са отново на улицата.

Защо питам аз?

От кризата ли?

Ама пичове назовани Дянков и Борисов, защо в Белгия никой не говори за криза.

Костов е виновен за кризата.

Тия, назованите мой народ си ги заслужават тия двамцата.

И 1000 години Тато като предястие.

И празненства и почивни дни.

Жалка работа.

И Цвятко за Цвят.

Страшна история за Лора, Дара и Алек / Лошата Вщица /

2011-08-27T17:16:00.000-07:00

Аз съм си разказвал страшни истории като дете с другите на моята възраст, а вие?

Днес или по – скоро вчера три деца правиха същото в мое присъствие и ме вдъхновиха на им напиша най – страшната история, която..

Казва се Синята вещица и децата, които играят на криеница...

Ако имате слаби нерви не я четете, тя е за... леко издръжливи, железни отчаси, и потни мъжаги свикнали на всичко, нооооо не е за деца...

Три деца седели в една стая на голяма къща с двор, техните родители не се знае къде са, това не се споменава и те седели и си разказвали страшни истории.

И тогава Лора започнала да разказва историята на вещицата, която била няколко капки в банята, Дара споделила за някакви клади, а Алек довършил историята с призоваването.

Хванали се за ръце децата да призоват вещицата.

И тя се появила.

Те изпищели и се разбягали във всички краища на стаята.

Тя вдигнала пръчката си и казала:

- Аф фъм Вщица, и фие...- пръчката изпуснала лек пламък.

Според очедидците, тя изглеждала:

Лора: ужасно мокра.

Дара: Мокра, о ужас.

Алек: Сешоар, няма ли за вещиците?

Както е ясно, но за неведомите – децата не се страхуват от деца.

Трите ъгъла на стаята се обединиха, направиха нещо остро и убийствено, като въпрос:

- Ама ти дете ли си?

Тя разтърси косата си, мокрите пръски засегнаха всики, които бяха засегнати и каза с онова небрежно притеснение, присъщо на неуверените.

- Да, но аз съм вещицата на капките, вие какво ....

Трите ъгъла се събраха на племенен съвет.

Алек: Тая е ..

Дара / ужасена / : Тя е мокра...И ме намокрииииии...

Лора / авторитетно/ : Тя е мокра. И мен също.

- Вие ме призовахте – каза, облечената в разноцветието от синьо вещица.

- Ти не си ли ВЕЩИЦА, а не вщица – любопитството на Алек, който преговяря през лятото и е...

- Не мога да изговарям думите, защото съм вещица на капка вода, а под вода...

- Ама ти вече говориш нормално – извика Дара.

- Как се казваш? – попита Дара.

- Да бе верно, кво ти е името – Алек.

- Приятно ми е да се запознаем, аз съм Лора

И вещицата изчезна. Малкото мирис на тоалет от синьо и вода остана още две минути..

Родителите се върнаха и всеки се прибра в своето легло.

Всяка вечер, когато трите деца, бяха заедно отново си разказваха най – страшната история.

И опитваха ритуалът на призоваването.

Не се получава.

Дни, седмици, репертоарът на времето не се променя.

То , времето не се интересува...

Когато една есен сменя друга е тъжно, но един ноември с много дъжд.

И когато, малко преди сънят да се настани поне осем часа върху главите им , тя се появи на три места. Каза:

- Аз нямам име...

Мили деца вие довършете моята история и измислете име на вещицата на капката от банята.

На вниманието на всички, това не е реклама, а просто споделяне

2011-08-05T05:33:00.000-07:00

На 12 август тази година стартира блогът " Ресторант " Вечеря при Колевски".

Готвенето е един вид терапия към зависимостите от ежедневието ни.

И бягство към едно от най - важните неща от живота ни.

Храната.

За кестените и първата ми нова приказка.

2011-07-29T22:46:00.001-07:00

Помните ли приказката, която започнах...

Никой не пожела да я довърши.

Така че... ще се заема с нея и ще взема да я довърша, защото е първата, а без начало никоя книга няма край...

Само да ви напомня:

Три кестена си говорят. Човек се лута между минувачите със смачкано листче.

И започвам да довършвам историята.

- Знаете ли този адрес? А, а, а знаете ли го?

- Не господине...

- Разкарай се бе...

- Остави ме на мира...

Блестящият син поглед се отнесе и разбра, това което е непоносимо в обявата за квартири закована с крив пирон на номер шест.

Гуменките купени преди толкова години, колкото е необходимо на една звезда да залезе, протриха неравния тротоар и се отзоваха до обявата, от тяхна гледна точка гледана отдолу.

Той разгърна листчето:

- Улица..

- Ясно бе, търсиш адрес, ама я го прочети и не се излагай – Шести беше в отвратително настроение. Все пак на кой му е кеф некви хора да забиват пирони по него.

- Уникалното слово, написано на дърво жертвало част от себе си, може би носи послание – каза Четвърти.

- Посланието, което.....

- Ама, аз ви чувам – Пети беше брутално прекъснат от човека с листчето.

- Още един луд. – Шест.

- Не съм луд бе, хора чувам ви.

- Чудото на природата...- прекъснато в редови порядък.

- Аз ви чувам бе!

Няколко минувача изгледаха с онази смесица между съжаление и презрение, която ни е присъща без да го осъзнаваме, но давайки си сметка че трябва да направим нещото, което никога не правим, коленичиля пред дърветата мъж.

- Та какво правиш на тази улица – Пети се беше заел сериозно със задачката никой да не го прекъсва.

- Той носи посланието написано върху ко....

- Млъкни – изкрещяха Пет и Шест.

- Търся, дъщерята на моята дъщеря, която ме изгуби, когато бях безпътен и не знаех адресите... Тук е, написал съм си го – той разгърна потното листче от тетрадка и го показа на кестените.

- Не се чете – компетентно заключи Пети.

- И аз не разбирам този проникновен...

- Млъкни! – Всички минувачи се обърнаха към коленичилия мъж.

- Просто искам...

Едно дете подскочи и си откъсна кестенов цвят. Отиде до коленичилия мъж и го погали по главата.

- Дядо, дърветата не говорят остави ги намира.

- Детето ми аз те намерих!

- Винаги ме намираш дядо- усмивката и се стопи във водопад от къдрици.

Изтерзаните гуменки изправиха изтерзаните крака, той хвана детето за ръка...

Малко преди завоя тя се обърна и каза:

- Чао момчета!

- Чао – номер Шест

- Чао, о , приказна принце...

- Млъкни! Чао, любимо дете – номер Пет.

Тази приказка е Ваша уважаеми читатели, защото е първата

2011-07-27T11:15:00.000-07:00

Срядата е малкия петък. Уж.

Днес, точно днес един много важен за мен човек ми каза, че отива на почивка на място, което ние сме написали с него. Дори не запомних името.

Знаете ли , че през май...

Трите кестена на безобидна улица в малък град някъде около прозрезнието на уличните дупки споделяха неволите на това да имаш цветове:

- Шести, не ли ти тежи тая гадост?

- Четвърти, това е Божествената красота на Сътворението...

- Да бе, и клоните на есен ще ти се счупят от плодовете...

- Мразя птиците.

- Я, тоя проговори!

- Пети, ти защо мразиш птиците, те са красиви създания, които полагат основата на нов животвърху клоните ти.

- Глупости. Ако сътворението и новия живот са...

- Ей какво прави онзи там долу?

По малката уличка вървеше човек. Помните ли сините гуменки от преди? Той беше с такива, бермуди, цигари скрити в единия черен чорап, остриган до кожа от човек, който си няма понятие за понятието коса, с малко листче в ръката.

Спираше всеки минувач и го питаше за адреса написан на листчето.

Уважаеми, читатели колкото и да сте, историята оттук насетне е ваша.

Вие я допишете.

Писмо до едно любимо дете

2011-07-02T06:46:00.000-07:00

Страхотна си.

С лек недостатък в характера, поносимо размиване на границите и все пак...

Отвратително готиния ти скрит непукизъм ме прави щастлив до известна степен, и все пак...

Ти си различна, непостоянно изстрелваща нехарактерни за статуса ти фрази, мисли, и все пак...

Готина си, мен ме кефиш, и все пак...

Мога продължа в псевдолитературния си стил, ама все пак...

Искам да ти кажа нещо, за което нямам изказ като такъв.

Ти, детето ми, си толкова пораснала, колкото може да е човек на твоята възраст, че и отвъд.

Никой от нас не забравя, че си дете, може би само понякога. Винаги.

Да така е... ние те забравихме като дете, направихме те възрастен, без да си даваме сметка за последствията.

И все пак...

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем.

Да, мило дете, но заслужава ли си твоята пораснала голямост да кара една жена на средна възраст и нейният брадат съпруг, явяващи се твои майка и баща, да плачат...

Нищо няма да ти спестя, защото те обичам.

Кажи ми заслужаваше ли си?

Ако си е заслужавало...ОК.

Ако не е..ОК.

Искаш да си голяма.

Вече си.

Честито.

И когато много удобно откриеш какво е да си дете ще е късно...

Готина си, кефиш ме вуйчовото, и все пак...

Послушай стария си приятел.

Остани дете още малко.

Аре не е толкова сложно.

Моля те.

Моят въображаем приятел се оказа овчар или телеграма до една непозната

2011-06-18T23:51:00.000-07:00

Случвало ли ви се е уважаеми читатели и вече приятели, да имате въображаем приятел.

Онзи невидим човек, който ви разбира и е точно толкова очарован от вас, колкото ви се иска.

Аз си имам. Не се срамувам от това, какво като съм на 40 години.

Дълбоко в себе си всеки таи едно зрънце, мъничко колкото ориз, желание да бъде оценен от всички.

При мен е цяло оризище.

Един човек, няма значение кой, илитерат посвоему, трогателно непосредствен, откровено базиран на тъгата от картофите, избран да ръководи държавата ни си е позволил да каже на студентите, посмели да му зададат въпроса „Каква реализация имаме в България?”, следното:

„Има безработни, а ето, търсят се толкова много овчари. Агнешко месо и зеленчуци се купуват и навън.”

Цитатът е от вестник „Стандарт”

А едно дете се притеснява за изпита си по литература. За Яворов и Дебелянов.

Изключително талантливо дете.

Та реших да и напиша телеграма.

„Мила ми, за какво са ти тези двамцата, ще ги рецитираш на агнетата?

И те ще мълчат на среща ти.

Бягай. Далече.”

Моят въображаем приятел вече не ме харесва, толкова колкото трябва. Оказа се, че е овчар.

И продава агнешко в чужбина.

Явно е странник в моя обикновен ум.

И ще си отиде, там където е роден.

Агнетата все още не ми говорят.

Защо ли?

Кроули Таун или как всяка работа е „ ... проста работа за умни хора.”

2011-06-17T04:07:00.000-07:00

Един мой преподавател обичаше да казва следната реплика:

”Медицината е проста работа за умни хора.”

Знаете ли кои са Кроули Таун?

Нарочно съм го написал на български.

Тези които в петия кръг на най – стария футболен турнир в света, гостуват на Манчестър Юнайтет.

Пекаря и пощаджията /това разбира се е...хиперболизация?/ се срещат с профитата на Олд Трафорд.

Забравих да спомена, че Кроули е непрофесионален отбор.

Резултатът е логичен.

Обаче...

Има нещо толкова истинско в тази среща.

Мениджърът на Манчестър Юнайтед Алекс Фъргюсън разкритикува играчите си след победата с 1;0 над полупрофесионалния Кроули Таун за ФА Къп. Шотландецът дори призна, че тимът от конференциите е заслужавал да измъкне реми насред "Олд Трафорд".

"Кроули заслужаваше равенството с оглед на играта си през второто полувреме. Без съмнение няколко играчи не си направиха услуга с представянето си. Доволен съм от първото полувреме, когато бяхме ОК. През второто обаче не бяхме на висота. Губехме всяко единоборство", заяви Сър Алекс.

"Разочарован съм. Явно някои играчи не разбират какво е ФА Къп. Това е най-големият урок за тях", допълни Фърги.

Проста работа за умни хора.

Далеч съм от мисълта да величая САФ, все пак съм фен на Ливърпул, ако някой не знае какво означава това, да се информира. / САФ – Сър Алекс Фъргюсън /

Но...

МЮ / Манчестър Юнайтет / стана шампион на Англия и игра финал на Шампионска Лига.

Благодарение на Кроули. Как ли? Отговорете си сами.

Чудите се защо ви занимавам с футбол ли?

Ами да ви кажа честно ми писна от ББ откриванията, Тцв Тцв акциите, на които дори и „Такси” на Люк Бесон би завидило по тъпота.

АЗ ЯСНО ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ ОТИВАМ В КРОУЛИ /ше ме земат, имам два крака все още/ и ще ритна Рууни в глезена, лекичко разбира се.

Поредният ми колега замина...

Още двама се готвят.

Върви им процедурата по лицензиране на дипломите.

Изброих седем бездомни кучета и една старица, която проси, само докато си купувах цигари.

Политиката, поне според мен би трябвало да е : „ Проста работа за умни хора.”

Явно не е.

Поне тук в България.

Who the fuck is Елена Кодинова

2011-06-14T07:57:00.000-07:00

Тази фраза не е моя, сменил съм само името. На едно интервю питат Ози Озбърн, какво мисли за Джъстийн Бийбър. Отговорът е:

„Who the fuck is justin bieber ?”

Въпросната госпожа, която говори за симпатичните аматьори, за това как те се купуват за кафета и бира от политически лица, как те са АМАТЬОРИ, повторено е няколко пъти, дали ли си дава сметка за размера на бедствието.

Всички блогъри, които познавам, лично или виртуално, са изключително грамотни, информирани и мислещи хора.

Аз съм блогър средна ръка.

Професията ми е съвсем различна от тази на писаното слово.

Но пък имам мнение.

И си го отстоявам.

Това е моето лично пространство е мрежата.

И на моите приятели.

Може би страхът от нарастващото влияние на блоговете, което измества медиите и ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ, притеснява госпожата.

И в крайна сметка: Who the fuck is Елена Кодинова

Отделих и много внимание.

Което не заслужава.

И аз съм един тъпак.

...

2011-06-09T10:16:00.000-07:00

Сънят който не идва

И си отива

Между две мигвания на паяк

Къде е

Микс от незадължителен характер

2011-06-07T08:54:00.000-07:00

Историята, която ще ви разкажа е много обикновена.

Мога да я нарека младостта на един глупак.

Един такъв, който никога не разбра...

След казармата той имаше целия свят, или поне така си мислеше. Месец по – късно, попаднал в Меката на науката и Истината / поне според него /, разбра че двете години задължителна военна служба са му отнели единственото нещо, с което се е гордял – неангажираната и нестандартна мисъл.

Колкото и бунтът срещу казармените порядки да доставя удоволствие там, някак си не върви към цивилни, по простата причина, че няма нужда.

Жесток сблъсък.

Неговото мечтано учебно заведение се превърна във втора казарма. Той приемаше всяко мнение от преподавател като команда.

По време на студенстките стачки беше пазител на храма, демек охрана и не допускаше студенти в залите, докато трае стачката.

След това продължи пътя си в изучаването на професията с хъс, неподозиран от никого, а най – вече от него.

Влюби се в девойка. Тя му отвърна и щастието бе пълно. Ходили да събират сълзи от залеза, листата на падналото слънце, снежинките на изстиналата Луна и подобни непонятни за мен неща, но важни за тях.

Той завърши с колосален за времето си успех.

Разчупил всички стереотипи благодарения на Нея, намерил своето неангажирано и нестандартно.

Вярвайки в бъдещето на България, започна да работи по най – сложния от всички проекти – този да вложиш себе си в стремежа да създадеш за своята страна нещо хубаво. Сам за себе си и сам по себе си. Нещо, което сам се е сетил и било толкова ново за времето си, че никой не го разбирал.

Но се появили групичка хорица, които го посъветвали да не прави така.

Пречел им на бизнеса, разбираш ли. Станало опасно.

Но Тя вярвала, че има смисъл той да се бори, за да прави това, което може и което обича.

Но Тя се разболяла. Той се лутал в кошмара на света, който е отвъд , в бавния ход на необятното нещастие. Нейната болест приключила бързо и болезнено.

След скромното погребение, той вече бил поел своя път.

Продал на скромните момченца, това което имал, ама всичко, всичко.

Пуснал си брада, взел от вече продадения си апартамент само онзи чифт дънки, които Тя му е подарила и абдикирал от така наречената ни Държава.

Изхвърлил си е дори и личната карта.

Историята е обикновена, нали?

Историята на един глупак, който вярваше.

Кой, кой е глупакът?

Теория на ценностите

2011-05-21T22:06:00.000-07:00

Всичко което наричаме ценност е въпрос на субективизъм. Включително и религията.

За мен като християнин религията ми е по - скоро прекрасна история, отколкото вяра.

Като чел Корана, мога да кажа само...същото.

Будизъм ли?

Същата работа.

Моля ви да сте сериозни...

И сега с риск да бъда низвергнат ще кажа мнението си.

Аз лично, седейки на моя компютър не мога да се определя какъв съм.

Християнин съм по паспорт, ама какъв точно?

Католик, православен, катар, евангелист, богомил?

Да приема исляма, защото трябва да си сменя името, а то си ми е едно?

За Буда и характеропатиите му са изписани тонове книги....

Въпросът ми е: Защо вярата в някакво висше съществто, Бог, Аллах, Кришна, а бе тия имат стотина Богове и си избрах най – популярния, или както там се казва да определя ценностите.

Моите ценноси са формирани от мен.

Платил съм си за това и цената беше много висока.

Никоя религия, ако бях правоверен в която и да е, нямаше да възпита у мен това което съм.

И след толкова години се оказах безверник.

Човек без дом и душа, както се казва в една прекрасна книга.

Да де, ама не е така.

Аз съм мултирелигиозен.

Аре ся кое е верното?

Безверник или мултирелигиозен.

Всичко това е вярно.

Моят скромен мозък не може да разбере войните на основа религия.

Защо бе хора?

Какво значение има на кого се молите.

Нали вие създавате своите си ценности.

Не Онзи...

Или Онази...

И още не ме е поразил гръм.

Пак ще си кажа нещо дето ми идва отвътре и ми е болезнено в областта на панкреаса или отворено писмо до И.И.

2011-05-21T02:23:00.000-07:00

Много рискувам с това, но не ми пука, както каза едни мой добър приятел, опериран съм от инстинкт за самосъхранение.

Както неведнъж съм казвал, събота е странен ден, най – странния от всичките седем.

Следя Блогът на на един много известен блогър, ще го нарека И.И. Той преобърна вселената ми в рамките на 25 часа. Забрави. Забрави за Вчера, Джамията, аз така и викам от дете.

В света на сенките и техните продължения имало някой, който не бил продължение, не бил и сянка.

Интересно ми е как забравихме вчера.

От този Блогър очаквах зловеща, по – зловеща от моята позиция относно Джамията, аз така и викам от дете.

Няма такова нещо.

Той си говори за паметника. Той му пречи.

Ами, хуаву, на обикновен софийски жаргон, по народно му сленг.

Хора, вчера се случи нещо...

Чудя се защо ли не бият камбаните?

Къде са Християнските... а бе Александре, за кво си сЕднал тука и се пОтиш да си търсиш буквите.

Оди довечера в шест да набиеш турчелята и техните подлоги.

След малко, само да си допиша, това още го мога.

И.И. забрави за вчерашния ден.

Ше ги смачкаме килимарчетата.

Паметник ли?

И.И става въпрос за нещо много по – страшно от шибания паметник.

Става въпрос за хора, които се бият на молитва.

Става въпрос за обезценяването.

За 20 лева и две хапчета, това откъде го знам е лекарска тайна, деца горят килими.

Паметника е важен.

Той бди.

И като го няма него светът ще е по – красив?

Глупости.

Вчера едно малко човече върна „България” , този път е в кавички, защото ТОВА НЕ Е БЪЛГАРИЯ, опа, всъщност я докара до Bild. Напредък некакъв.

Паметници ли?

А хората?

Нали мостовете са стени, когато няма реки...

Да си идиотът, който седи все още в България, е призвание

2011-05-20T09:04:00.000-07:00

Днес станахме свидетели на най – грубото погазване на Конституцията.

Фашизоиден представител на Народното Събрание, само да припомня какво е това, Парламента имам пред вид.

„Народното събрание упражнява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол.”

„Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.”

„Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние."

„Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.”

Няма да разнищвам случката пред храма на молещите се хора.

Само се чудя, ако това нещо се случи по време на петъчния празник на Мормоните в Юта. И сенатор протестира пред храма им, неговите „симпатизанти”, в нашия случай частна, дрогирана и обучена армия, почнат да палят брадите на мормоните. Точно след 20 минути сенаторът вече ще е бивш, а армията му щеше да е в затвора.

И както се казва в един популярен виц за Надежда Крупская:

- А где Ленин?

- Ленин в Полше.

Борисов е в Полша.

Кавичките на България са за прелест и да ми е готино заглавието. Съм българин, за това няма спор, пиша грамотно, говоря също така.

По лична карта се водя гражданин на България.

Това, което се случи пред Джамията, аз така й викам щото от дете така я знам, ме прави отвратен, кара ме да се чувствам грозен като ГРАЖДАНИН НА БЪЛГАРИЯТА НА СИДЕРОВ.

Както птиците отлитат на юг и аз така ще сторя.

И няма да се върна.

Хайде малко за спорт...

2011-05-14T21:33:00.000-07:00

След поредния ми спортен ден, изпълнен с емоции, червени картони, титла за МЮ, уроци по игра на...аз му викам Фриндж, ама има друго име, шест часа навън, лекото връщане в детството и неизбежното вдетиняване съботата приключи.

Остана само болката в ставите, травмата на дясната ръка и великото усещане, че вече не съм на 11. Телом.

Съботата е странен ден, най – странния от всичките седем. Опа, тва май съм го писал вече. Както и да е, ще стане традиция, като Нирвана, приятелите ми във ФБ знаят.

Усещането за спорт се пробуди в мен съвсем случайно. Навсякъде, по градинки, в работата, в медиите, дори и Марини е заразена, но тя е там до магазина на Ливърпул в Обединеното Кралство и няма как да не е, говорят за футбол.

Да, и на мен този спорт ми е страст, но разговорът във ФБ с един от най – старите ми приятели, стари и на години вече, ме накара да пиша. За баскетбол.

Ама другарю Константине, ти си там, ти си пипал статуята на MJ и след толкова години суша все още си фен на Bulls.

Аз също.

Винаги съм казвал, че да си фен на даден отбор не е проста работа.

Това е история за едни две момчета, които гледали в казармата заедно едно издание на Мача На Звездите в NBA, годината е 1989 – та, на запис разбира се и станали фенове на Майкъл Джордан.

Въпросите, кой е тоя и в кой отбор играе намират своя отговор две години по – късно.

Bulls.

Моят покоен баща ми завеща фенството към Реал, Славия и Ферари.

Аз сам си избрах Ливърпул, Славия / по липса на други / , Сена като пилот.

Не си мислете, че няма уловка.

Аз, лично аз зарибих баща ми за Bulls.

Той изобщо не се трогваше от страданията на любимият ми футболен отбор намиращ се някъде около река Мърси, но пък знаеше Денис Родман кога ходи да пикае.

Григорий, знам че ме гледаш някъде от там, знам и че знаеш, ама само да ти кажа Bulls са на полуфинал на конференцията, след толкова много години и онова момче Роус не е MJ, но е адски добър. И Чехия бие Русия на хокей, където ги хване.

Спортът създава ценности, той самия не го осъзнава, но е така.

Той лично, спорта, ме кара да се чувствам така все едно един човек още е до мен.

Жената зад щанда, интимен разговор за ведростта feat Ралица Ковачева

2011-04-30T04:55:00.000-07:00

Събота е странен ден, най – странния от всичките седем. Моето безсъние в почивните дни и леност рано сутрин в работните, вече го знае и последния протон в Япония.

С моята скала в живота, тя е скала щото аз се люшкам, сготвихме отборно мусака, тя заведе детето на зъболекар и аз реших да отида да си купя бяло вино за пиршеството на рецепторите, което предизвиква едно толкова примамливо ястие.

Денят започна страхотно, в един през ноща все още си слушахме музика, хармонията цареше в малкото пространсто наречено наш дом.

Краткият сън и станалата в 7 Дара не нарушиха никак уа – то на скромното ни битие.

Кафе, бира, белене на картофи, рязането им, дебненето на тавата са подробности.

Излизам аз за виното, влизам в някакъв денонощен магазин да си купя и...

Който си мисли, че Земята е кръгла най – верятно е пътувал с кораб много дълго и е стигнал до отправната си точка след дълги лишения. И е разбрал, че докато го е нямало кокошките на съседа са станали пуйки.

Казвам аз добър ден и получавм нещо средно между сумтене и лош поглед.

Живеейки все още в моя си свят, продължавам да съм учтив и любезен.

Купих си вино и газирана вода и изрекох цунами от думи, с които не се гордея.

Прибира се жена ми, която от вчера куца с левия крак по незнайни причини и разказва:

Действието се развива на „Витошка”, около бившето кино „Петър Берон”. Там има стоянка на таксита, около 10-ина са паркирали на сянка, защото ясно е, събота по обед не е силното им време откъм клиенти. Приближавам до първия в колоната и надниквам през прозореца: Добър ден, може ли до РУМ „Черни връх”?

Без да спира да говори по телефона, шофьорът казва нещо, което след секунди осмислям като „Нье, идьете назадье”. „Назаде” четирима шофьори си приказват, подрпени на колите. Поздравявам все така любезно и питам ще ни закара ли някой. След кратко мълчание и споглеждане единият, очевидно нещо като неформален лидер на групата, посочва един от колегите си и казва, ти ще я закараш.

Посоченият влиза в колата с видимо неудоволствие и пита: И сльед РУМ-а накъдье послье? Няма после казвам, до там сме. И обратьен курс няма ли да има?!, пита шофьорът с тон, в който възмущението и ядът, че са го прецакали се борят с желанието му да ни свали мигновено. Поне благосклонно предлагам да минем по „царския път”, а не през кварталните улички, което, както и наличието на дете в колата, го умилостивява.

Крайният резултат е, че ние все пак се прибираме, а шофьорът си тръгва с три лева. Видях цялото му презрение към банкнотата от два лева и монетата от левче, но се въздържах да го питам това, което ме мъчи всеки път в подобна ситуация: да, три лева може да не са впечатляваща сума, но нямаше да има и три лева, ако си беше останал на сянката. Това не е ли от значение? Не знам отговора, но емпиричните ми наблюдения показват, че не е.

А пък е хубаво дребните неща да са от значение. Те могат да те накарат да се чувстваш най-щастливия човек на света, просто ей така- заради мусаката, заради футбола с децата или просто заради съботата, има ли значение?

А светът е плосък и се намира в малкото ни пространство наречено дом.

Отворено писмо до Столична община, относно хиените

2011-04-28T09:30:00.000-07:00

Отворено писмо до Столична община, относно хиените

Столична община, имам няколко питания относно вас.

Столична община, преди това ще ви разкажа няколко трогателни истории за кучетата и хората.

В долен Лозенец, едно безпризорно куче, осиновено от някаква женица и имащо паспорт издаден от нея, скитащо по цял ден и лаещо под балкона и нощем, тормози хората живеещи наоколо.

Оказва се, че кучето може да си лае, след 22 часа, щото не е човек и да стои навън.

Апропо, нямаше ли някаква наредба за кучетата, които за без намордник и на повод.

В горен Лозенец, в между блоковото пространсво, точно срещу 174 та Дедска градина „ФЮТ” имаше глутница от четири нестопанствени кучета, гледани от една госпожа. Гледани имам пред вид хранени. Те са агресивни към хора.

Когато зададения от мен въпрос, защо по дяволите тя го прави, срещнах празен поглед. Тя не е добре.

Днес, Столична община, глутницата вече е от девет кучета, които нападат всички, включително и бащи с деца, които им нарушават територията.

Много съжалявам, но....

На мен не ми пречи да вляза в схватка с тях.

Но дъщеря ми вече има страх от пътеката, по която минаваме, за да се приберем в къщи.

Наесен има избори за кмет. Успех.

Великденските страсти на крикет поколението

2011-04-22T09:21:00.000-07:00

Имало значи лъч.

Можело някак си ние 40 годишните да възпитаме така децата си, че те да са достойни хора, уважаващи малкото ценно останало в изтерзаното бреме на животеца, който водим.

Съботата е странен ден. Разпети Петък още по ...

Може би нашият разпнат Бог, гледайки оттам, се гордее поне малко с група индивиди от всякакъв пол, които са запазили човешкото в нечовешката зверилница, наречена свят.

Днес играх крикет.

Цялото семейство се занесохме до НСА, където тренира единствения отбор по крикет в България. Група ентусиасти играят.

Ние стигаме до НСА, Бялата арка, намираме игрището и виждаме там едни хора, които не познаваме.

Питаме дали това е отборът, те казват да, ние сме приятели на Стоян, казваме с леко извинителен тон и...

Вселената се завъртя и удари петолинието по най – слабата нота. Ла, разбира се.

Отговорът, щом сте приятели на Стоян сте и наши приятели, ме влюби в крикета безусловно.

Другото е история за болящи крака, нови приятели, чист въздух и няколко цигари по – малко.

Какво повече трябва на един консервативен човек, за да се влюби в един спорт.

А и ако повече хора играят тази игра светът ще е малко по – готин.

Това ни стига нали?

Тъжно е, немешно някакси да имаме безгръбначни петли и фокусници...

2011-04-13T06:33:00.000-07:00

Както е написано накрая на едно малко тефтерче:

„Народе????”

Съботни размишления за живота или какво движи човека с флекса

2011-04-09T00:05:00.000-07:00

Винаги съм твърдял, че съботата е странен, необикновен ден до обезумяване. Събудих се в 7, като бодър пенсионер ще си кажете вие. Е, да де ама аз не съм пенсионер и съм купонясвал, част виртуално, част на живо, до 2 сутринта.

Съседа с флекса започна траш метъла в 7.

Копче не мога да му кажа.

Спазва всички правила.

Мой си е проблема, кога съм си легнал.

Той е в правото си да изръчка волумето на мах и да си пили балкона в7.

Питам се какво движи този човечец. Освен мускули, кости, гръбначен мозък и вегетативна нервна система.

Ако, аз си пусна на мах Нирвана например, веднага ще дойде съседа отляво да ме наругае.

Флекса, свещения флекс не се ругае, той се преглъща.

Теглиш му една и си слагаш възглавница на главата.

Нирваната не се преглъща, тя е музика дето си я пуснАл щото ти е кеф.

Ония с флекса работи.

За доброто на своя дом.

Утре и на теб ще ти се наложи да пуснеш флекс е аргументът на съседа отляво.

Да пич, ще ми се наложи и вервай ми няма да го правя в 7 сутринта.

В събота.

И пич, да знаеш на теб никога няма да ти се наложи да слушаш Нирвана.

Щото слушаш флекса на ония отгоре. Дето си пили балкона.

Автор Александър Цанков Екшън с тримата глупаци

2011-03-31T08:55:00.000-07:00

Аз съм само преписвач. Споделям с Вас текста от едно контролно на моя деветгодишен син.

„Имало едно време трима престъпници. Тези пресъпници били тримата глупаци. Те винаги се измъквали като се маскирали на други.

Един ден решили да ограбят най – голямата банка в града. Отишли пред банката, но там били военните с автомати и картечници.Тримата глупаци взели няколко картечници и започнали да стрелят.

Да ама те били глупаци, като дошъл друг камион с военни, те вместо бързо да се скрият и да изчакат военните да се махнат, взели калашници и започнали подвижна стрелба.

Единия мислел, че ако стреля по гумите на колата, тя ще се движи по – бързо. Но не. Гумите се спукали и колата спряла. Военните ги хванали и ги затворили.

Поука: АКО СИ ГЛУПАВ НЕДЕЙ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ВЪРШИШ УМНИ РАБОТИ.”

Всичко за държавата ни в едно изречение.

Fringe или седмичен обзор от вторник

2011-03-29T09:28:00.000-07:00

Развълнуван съм.

Валери не става от Николета, за да не я изпусне.

Изпусна мачовете на Националния отбор, ама това не е от значение. Нали е вътре.

ББ ще прави национален стадион в „Надежда”. Ще срине стадион „Локомотив” и там.

До „Илиянци”.

Куче водач се е загубило.

Това съобщение върви във Facebook.

Обажда се на името Хенри.

Помощ.

Ще има шествие на хората защитаващи уличните кучета.

За Бога, братя, добре ли сте?

Има една прекрасна оранжева сграда за вас, точно срещу мойта работа.

Помощ.

Група неформални младежи се събират на бира в двора на най – голямата болница в България.

Охраната ги гледа. Тя бди да не се паркира в неопределено за целта място. Те не й пречат. Най – вероятно след това събира спринцовките от градинката.

Уважаеми читатели, ако не сте гледали Fringe – гледайте го.

Излизайки от моя дом, аз попадам в паралелна реалност, която ме залива с кал.

Но не онази здравословната кал, дето я има по рекламите на спа – центровете.

Болезнената кал. Онази, която те кара да си мислиш дали ти си нередовен или ония са некакси изчанчени.

Поздрав най – болезнен.

Един нередовен.

Имало едно време...

2011-03-16T11:11:00.000-07:00

Не е честно, не е медицинско мамка му, да си отидеш така.

Можеше поне да се обадиш по телефона, че си болен.

Гордост ли беше?

Трябваше ли да разбера последен...

Загубих приятел.

Изгубих един от малкото стойностни хора, които познавам.

Имало едно време двама души, за които да си помълчиш с интелигентен човек било привилегия.

Защо не съм тъжен, а съм гневен?

Защо не мога да се разплача?

Защото си пън копеле, защото накарах една прекрасна стара жена да запали кандилото заради теб.

Няма да дойда на погребението ти.

Мразя погребенията, още повече твоето.

Пиша това от безсилие.

Паникьосан съм.

Не е честно, чисто медицински не е честно.

Мамка му, дори не мога да кажа сбогом, защото не искам.

Обясни ми, как да ти кажа „почивай в мир” или нещо подобно.

Кандилото гори.

И този свят е по – малко готин.

Писмо до Ралицова

2011-03-14T11:21:00.000-07:00

„Mozart is a great composer!”

Така започва и завършва една твоя статия. И един гениален филм.

Колкото и противогаза да ми сложат ще казвам: Марк Твен е най – великия писател.

Защо ли?

Той е описал момчетата.

Томас Джеферсън Сойър.

На времето много се обиждах на баща ми, когато ми кажеше „Том Сойър” по отношение на момичетата.

Помните ли Беки?

А, помните ли, какво прави Том пред къщата и?

Днес на една спирка, чакайки до обезумяване автобус със синът ми бях свидетел на най – томсойъровското поведение от него. Е, сега, той не ходи на ръце и не се разходи по оградата, но почти...

Моя кротък син.

Ралицова, той пое щафетата.

Има три шестици.

И Беки.

Не мога да си изтрия усмивката от лицето. Той също. Нищо, че се прави на сериозен пред Дара.

Давай, мойто момче, Том ще е жив, докато има момчета на този свят.

И ще казва на учителя си:

„Говорих с Хъкълбери Фин”

Гордея се с теб.

Марк Твен е най – великия писател.

Написал е най – момчешката книга.

И любов моя, да ти кажа, Моцарт папките да носи на Твен.

Марк Твен е най – великия писател.

И още не мога да си изтрия усмивката от лицето.

Случаят Япония или защо Планетата Земя ни мрази

2011-03-12T07:38:00.000-08:00

Някой запитвал ли се е някога, какво ще стане с планетата ни след нас.

Ама, да не бъркаме понятията, не след нас, вие и аз, а след НАС, човешката раса имам пред вид.

Не съм го измислил аз, но има една реплика за Човечеството и динозаврите. Много е поучителна.

Ние хората се смятаме за владетели на този свят.

Според еволюцията сме такива от 30 000 / тридесет хиляди години /.

Динозаврите са били доминиращ вид 150 000 000 / сто и петдесет милиона години /.

Усещате ли тънката разлика в нулите?

С какво право наследниците на първата маймуна проходила на два крака смятаме, че може да се подиграваме на Планетата.

Да си строим каквото ни скимне, като ядрени централи например.

Спорът, който се разрази между мен и моя коректив в живота, за трагедията в Япония, измина дълъг път преди да се утаи. И утайката е ужасяваща.

Ние сме единствения вид животни населявали това място, които бъркат със сонди за да изкарат нефт, за които ядрения синтез е повод за гордост, за които...

Не съм бесен еколог, ама...

Помните ли нулите?

Те нямат значение, ако планетата те мрази.

Кратък разказ за министър Дянков и Уялата се средна класа или правителството Първичен инстинкт

2011-03-11T07:54:00.000-08:00

Е, тия вече прекалиха.

„В целия свят се качват цените на храните, защото средната класа в света за последните десет години е нараснала десет пъти. Много китайци, много индийци, много бразилци благодарение на добрите политики там са по-богати и искат повече да ядат."

Това е коментарът на един политик за качването на цените на храните в БЪЛГАРИЯ.

Ок, в тия страни вече са открили ориза и фасула като гарнитура и искат месо. Лошо няма.

Само да напомня, че въпросните три страни са в топ 10 на икономиките в света.

И друго нещо много маловажно, като разлят кашкавал, пропълзял до поточната линия, самоопаковал се като царевица и си поставил сам цена, което човечеца – министър забравя.

В България няма средна класа.

Това е болезнената истина.

Тук няма кой да иска месо.

Ние дето се правим на такава, средна класа, живеем на ръба на бедността.

И оцеляваме въпреки държавата.

Тези, вече няма да ги наричам Правителство, защото те са шайка, събрана от кол и въже, имат една цел пред себе си.

Първичен инстинкт, знаете ли, кой е най – първичния – да се оцелее.

И те това правят.

Говорят.

Мимикрират.

Показват мускули.

Оцеляват.

И още нещо за министър Дянков.

За мен ориза, пич, цял живот е бил гарнитура, ти приятелю го направи основно ястие, явно ям много.

Дванадесет агнета, ааа не! Две бири и три чаши и едни картофи без сирене, моля

2011-03-02T10:55:00.000-08:00

Министрите на земеделието и външните работи дарили на дома за стари хора в Дървеница 12 агнета.

Тъй като съм съпричастен към темата, не мога да се сдържа и ще споделя с вас уважаеми читатели историята на три дами.

Много далеч назад във времето, сестра ми имаше заведение, близо до въпросния дом за стари хора.

През лятото работех там, едно за да изкарам някой лев и второ, този кватрал има нешовторим колорит, сравним с нищо. Клиентите бяха само местни, на колко легенди разказани всеки път с различен край съм се наслушал, безкрайността на Вселената ще ви се стори едно малко място за пребиваване.

Но не за това ми е думата.

Един прекрасен юлски ден, няма по – прекрасно от това да си направил Голям шлем пети курс медицина, в заведението пристигнаха три бойни бабета и си поръчаха две бири с три чаши и едни картофи без сирене, моля.

Учтиво ги обслужих и се заслушах. Клюкариха грозно, което беше песен за душата ми, но не разбирах, за какво, кого и защо по – дяволите говорят?

Седяха четири часа и се отправиха към залеза.

И изчезнаха. Чаках ги да дойдат, ама не...

Месец по – късно те се появиха отново. Същата поръчка. И музиката от разговора им.

Сестра ми също бе заинтригувана и като пресни в квартала попитахме един местен, аджеба на тия какъв им е случая.

Той махна пренебрежително и изломоти, тия са от старческия дом и идват само на пенсия, не са интересни.

Решен да се представя като рицар, аз реших да ги почерпя по още едно. Тарторката се обърна към мен и каза, младежо не съм ли малко възрастна за теб?

Времето минаваше, и един ден се появиха две от тези прекрасни дами, поръчаха същото, на същата дата, ДАТАТА НА ПЕНСИИТЕ, третата чаша остана с бирата в нея.

Облаците отминаха и отмиха още една пролет, когато сестра ми се обади и каза, че вече останалите чаши пълни с бира са две, но на ДАТАТА.

Преди месец, тя просто е оставила на една празна маса две бири и три чаши и едни картофи без сирене, моля.

Дванадесет агнета...

Синдромът на огледалото

2011-03-01T10:03:00.000-08:00

Някога в моята младост, в началото на мутренизацията, с една моя приятелка искахме да си отворим магазин за огледала. Ама, не какъв да е, а такъв, който подарява отразителни повърхости на определени хора.

Така...

Да помислим кротко, какво се случва пред огледалото.

Накратко казано се случва положение : Аз съм най красива/ красив на земята.

Малко почвам да оплешивявам, но съм с широки рамене.

Лъжете себе си, лъжете околните...

И искате някой да вземе решение наместо вас, колко удобно.

Излиза ви пъпка на устата, ще мине си казвате. Всяко чудо за три дни.

Искате високи заплати, моожеее, ама ако може някой друг да се пребори.

Искате да вземете отношение, да но само на уше с любимите колеги, онзи който открито се заяви като различен, публично му гласувате недоверие, но знаете, че той е прав, нали така сте си говорили в колектива.

Не сте доволни от работата си. Напуснете я.

Не сте доволни от държавата. Променете я.

И съм принуден от обстоятелствата да направя съобщение / тези думи не са мои, не знам чии са, но шапка му свалям / :

Гражданинът, който търси виновника за своите беди да се обърне към най – близкото огледало.

Повтарям най – близкото огледало!

За технологиите и водата

2011-02-23T11:13:00.001-08:00

Снежната покривка на милата София рано сутрин е приятна. Снежинките напомнящи зимата и поръсени без да се натрапват върху якето ми също.

Веселата дружина в мое лице се занесе до болницата и там се появиха проблемите с придвижването. Кучета и локви владеят един двор, голям колкото малък квартал в Казанлък, например. Това се преживява.

Спокойно се прибрах в къщи, без необходимата информация за това.

Няма вода. Крановете не пускат и капчица.

Организация на спасителен екип за закупуване на вода.

Някъде към 6 се оказва, че Софийска вода ни е пратила мейл. От 9 до 21 мили ми няма да имате водааааа.

Приемам го някак си, готвенето е изпитание, но все пак съм бил в казарма и го преглъщам.

Това, което ми дойде в повече ще го споделя с вас.

Къде живеем? Как се научават битовите новини?

Как се оставя цял квартал без ВОДА 12 часа?

По закон Софийска вода е длъжна да пусне съобщението в ДВА ГОЛЕМИ ЕЖЕДНЕВНИКА и на САЙТА СИ.

Не си купувам вестници, не следя сайта на Софийска вода, Бога ми.

Една приятелка попита във Фейсбук, защо по дяволите в Лозенец няма вода. Жената току – що се е прибрала в къщи и крановете мълчат.

Уведомих я за ситуацията.

Тя го прие спокойно.

Аз обаче, не мога да бъда спокоен, след като по НЕТА, висша технология един вид, трябва да кажа на някого, че няма да има ВОДА.

Драконът на ВОДАТА пропълзя по канала...

Споко хора, има ВОДА, вече има

Светът откачи и аз покрай него, бедни ми Бертолучи, защо не умря на снимките

2011-02-22T10:34:00.001-08:00

Китай, тази една последна опора на цивилизацията, смята да приеме закон, който да забрани на Далай Лама да се прероди на друга територия, освен Китайската.

Моля ви, кажете ми, аз ли полудявам?

Отговорете с писмо. Ако може с едносричията „ДА” или „НЕ”, по възможност.

„Малкият Буда” беше откровение за мен.

„7 години в Тибет” още по – голямо.

Започнах да се интересувам от Далай Лама по повод филма.

Този, последният Лама.

Хората в Тибет са замесени от друго тесто.

Най – вероятно е от надморската височина.

За монасите в манастирите всички знаят достатъчно.

Смирението им е пословично.

Няма да наблягам на примери, но цветнопясъчната картина, която се реди върху пода година, две и след това...Авторът поема дълбоко въздух и я издухва.

Тези хора са свободни в умовете си.

Законът на Китай не важи.

Онзи чичко с очилата, ще се прероди където си иска, мили ми производители на Nike, това че сте древна цивилизация и имате страхотна кухня не ви прави всемогъщи, колкото и да ви се иска.

За протокола ще кажа, че предпочитам да готвя тайландска кухня.

По – чиста от вашата е и е далеч по – вкусна.

Не е лошо да имаш имперски амбиции.

И мръсни ресторанти.

Не знам дали е изповед, ама да споделя нещо.

2011-02-21T10:41:00.000-08:00

Някога, вярвах в моята работа. И съм добър в нея. Тези дни нещо се счупи.

Трудно ми е да се мотивирам да стигна до там, моето работно място.

Ежедневния поток от хора, зависещи от моите решения е обслужен по най – добрия начин.

Но, аз не се чувствам добре.

Няма я тръпката.

Всяка неделя тегавото усещане, че трябва да отида на работа ме гнети. И не се радвам.

Преди само пет години в неделя си мислех, какво Чудо, ама чудо в най – добрия смисъл на думата, ще ми донесе новата седмица. И се радвах, че идва понеделник.

Предизвикателствата са убити още в зародиш.

Панически елемент цари, там където се помещавам от 8 до 3.

Имам здрава психика, но мога да твърдя, че и аз съм заразен.

Всеки на мое място би бил.

Сега съм просто добър в това, което правя. Робот.

Какво става с човек, който си върши работата като робот?
Или е честен към себе си, или е не толкова честен към другите.

Не ме кефи вече да съм лекар!

Това е моята болезнена истина.

Сори за всички хора, които разчитат на мен.

Уморих се, след почти двадесет години в системата се уморих.

Уморих се да ставам в 6, за да ми каже някой, който се именува Професор, че моята диагноза е „Не отговаря на истината „ .

Уморих се да си мисля как точно моите колеги са дали консултация и не са ми казали.

Уморих се да приемам медицината като призвание. Никой не го бОли от това. Освен една група пациенти и техните лекари.

Уморен съм.

Никога не съм вярвал, че лекар може да се умори от медицина.

Имам го пред себе си, когато се погледна в огледалото, докато се бръсна.

Това не е изповед, тя ще ми липсва / медицината / .

Ако си помирисал кръвта веднъж...

Майната и.

Мостът

2011-02-18T08:45:00.000-08:00

Буря от болка

Замръзнал водопад

Вятърът танцува полка

Имало едно време едно дете. Всъщност, защо всички приказки започват с това „имало едно време”? Не мога да си отговоря. Смятам да наруша традицията и да започна моята история така:

Днес, в ледената пързалка на улицата, между боричкащите се кучета до кофата за боклук, видях нещо отживяло времето си, смятано от мнозина за ненужно, а за мен откровение за размисъл, колкото и парадоксално да е.

Кибрит.

Да, точно така, онези малко клечици, които произвеждат огън.

Но, не за тях ми е думата.

Забравих детето. То е важното.

Денят, който съм си нарочил за полупочивен се превърна в седмица изпълнена с поредни задачи.

Петък.

Някъде по света, моят свят, защото той е малко по – особен, един малък архитект строи „Мостът над Темза, ония в Англия” с кибритени клечки.

Без да ги лепи.

Има стратегия, подпори, конец и всичко необходимо. Часовете отминават, старанието му е пословично, сравнимо с това на тибетските монаси. Крехката структура се крепи само и единствено на неговия гений, който обаче не е предвидил течението. Местенето на въздушни маси от едно място на друго.

Той се изправя. Оглежда творението си и въздъхва облекчено.

Виждали ли сте бавното свличане на мост от кибритени клечки?

Гледката е сравнима с....

Той се прави, че не плаче. Гадни сълзи, защо текат така сега!

Ляга си.

Оставя „ Онзи мост дето е над Темза” разрушен.

В болницата намирам отново кибрит. Това е поличба. Започвам да си играя с него, както едно време в казармата, въртя го между палеца и средния си пръст и пред очите ми е той.

Архитектът.

Той се хвана на бас с баща си, че може да направи пирамида от клечки, кибритени без да ги лепи.

Успя.

Частично.

Баща му видя само руините.

Той не се научи да си спира въздишането след свършената работа.

...

Хората са странни.

Архитектът, вече такъв и построил първия си истински мост, сдържа дъха си, когато разбиха бутилката шампанско в една от подпорите.

Сълзите, гадни са, защо текат сега.

Мързелът, като понятие и откровение за живот

2011-02-11T23:19:00.000-08:00

Отново е събота, отново станах като за работа, а съм почивка и отново ми бе отправено интелектуално предизвикателство рано сутрин.

Кой човек е мързелив?

Какво, по дяволите означава понятието „мързел”?

Не смея да гадая, но според народопсихологията в тази ширина, много я обичам таз дума „народопсихология”, как някой не го е домързяло да я измисли, мързелив човек е тази зла гад, дето не пофаща мотиката и не кОпа.

Обаче има една прекрасна Българска поговорка, тя може да е само и единствено наша, която гласи:

„Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл.”

Народопсихология, кво да праиш.

Работещите с главата си и некОпащите са гадни Мързеливци.

Човекът, който управлява държавата е „...рубИл царевица..”, каквото и да означава това.

Не е мързелив.

Той е работИл и работи.

И какво се оказваааа...?

Преди време една жена, която се занимава с вътрешен дизайн ми каза следното безсмъртно изречение:

„Горкия Сашо, нема си село и не може да се наслади на кОпането.”

Ами така си е.

Нямам си село.

Не мога да оценя по никакъв начин труда на хората работещи там.

Аз съм мързелив, поред тази персона.

Защото не кОпам.

И не мога да го правя.

Подценяването на интелектуалния труд в България е традиция.

Ако не си рубИл царевица си мързелив.

Ако си учИл си мързелив.

Ако си....

Мога да пиша на компютър.

Аз съм мерилото за мързел.

Това не е реклама, но KFC в голямото междучасие, донесено от МАМА...

2011-02-10T10:52:00.000-08:00

Поредната история от училище. Смятам да напиша роман. Училището, като място за възпитание.

Моят ощетен син ми докладва, той все пак е трети клас, за една случка...

Майката на „лидера” на класа, го нахранила в ГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ, пакет със сандвич от KFC.

И в мен възникнаха няколко въпроса.

МАЙКАТА, знае ли, че лорд Сандвич, има и такъв, с огромен замък, съди СВЕТА за всяко нещо поставено между две филии хляб. Човечеца иска по едно пени за всеки Сандвич, направен в света с комерсиална цел.

Не я интересува.

Оформя се някакво количество хора, които си мислят, че Светът се съхранява в техните ДНК – и. Нема значение, че някъде по веригата AAAAAAGGGGGGTTTTTTTCCCCCCCCC се е появил нов нуклеотид - KFC.

Иска ми се да вярвам...

„Много ти се иска” ... ми каза, тя:

Майката, псевдо, от Нов тип, чиито мисли:

„Какво да му взема днес, така че да съм на върха...”

Майката, купува на детето си Внимание.

Всички виждат, как се носи пакета с KFC.

И МАЛКИЯ ПРИНЦ Е ДОВОЛЕН.

Вие, уважаеми читетели, не бихте ли могли да го направите?

Не, няма, защото ВИЕ сте нещо повече от...

И като се замислим / панически казано / кой, къде, кой?

You Ever Wallk Alone

2011-02-03T07:53:00.000-08:00

Name: tores, fernando
Born: Madrid, Spain
Team:Chelsea
Position: all about the money
Status: little man

Тъжното момиченце

2011-01-30T00:49:00.000-08:00

Без да се усетя си имам съсед, гарван в градинката пред блока, започнах нов цикъл от приказки, най – вероятно никога няма да се оттърва от усещането, че трябва да закрилям някого.

След „Приказки за Демина”, главоболието ме доведе до приказки за Дара и Александър, не очаквайте нещо гениално, колкото и да ми се иска да ме оцените така.

Бях провокиран от Една Картина.

Гарванът ми разказа история, колкото поучителна, толкова тъжна, същевременно смешна, а накрая…

- Искам закуска! – каза принцесата и леко пооправи косата си.

Ставането от сън е трудна работа, особено ако ти е провървяло в живота и си се родила престолонаследничка, въпреки мераците на височайшия ти Татко за момче.

Прислужницата, мила жена на средна възраст поднесе препечените филийки с филе, забуленото яйце и се оттегли, отработеният рефлекс се задейства и тя леко придърпа с крак поредния изхвърлен лист. Седемстотин и осемнайсти за шестнайсет години.

- Яйцето ми не е както го обичам …- мило каза принцесата. Изяде го и се оттдае на мисли за тоалета си.

Всеки ден на Принцесите е обичаен. Уроци по танци, уроци по …”как да се внедрим в обществото…”, дипломация, кавалерство, все пак Краля искаше момче, литература, оглед на Двореца със запаметяване, разходка в градината.

- Добро Утро Ваше Величество Татко!

- Добро Утро Принцесо!

…

Прислужницата седеше в малкия килер, между две метли с дълги дръжки и един парцал, и разглеждаше албум от рисунките.

…

- Лорд Самуел, колко е самурена самурената ви кожа! – принцесата се опитваше да държи на дистанция потенциалните кандидати за ръката си.

- Вие сте прекрасна, както винаги!

- Аз ли ? Вие сте прекален…Невероятен с тези кожи…

….

Тя взе една рисунка, сълзите и проправиха междуселски път по цветовете

…

- Не мога да понасям тези!

- Кои, Принцесо, слънце на очедвигателните ми нерви, само ми ги посочи и аз…

- Онези, дето продават картини на баща ми…

….

Нещото, което е оставено тайно е най – накрая… Тя го видя…

….

- Милорд, моля ви запазете, този танц за мен.

- Мога ли да откажа на най – изисканата дама

- Не можете Милорд!

…

Тя седеше в килера и плачеше. Видя себе си. Тъжното момиченце.

Принцесата влезе в покоите си и и каза:

- Пак ли ми разглеждаш рисунките?

Дюнери, СРС – та, опулени японци, ЕГН – та

2011-01-26T07:04:00.000-08:00

Всички знаем, за какво става въпрос и за това няма да описвам и коментирам събитията едно, по едно.

Изказвам мнението си за държавата управлявана от Бойко Борисов и израстъка му Волен Сидеров и приключвам.

Моят приятел, Павел Николов, написа, че държавата ни е на автопилот.

И не е съвсем прав.

Въпросният автопилот трябва да е пиян до козирката, да е изпушил Една Гоооляма Цигара халюциногенни Гъби, между седмото и осмото питие, след което е шибнал една виагра, за да му се стече кръвта от процесорите към Мачо паметта и накрая е повърнал сушито.

Точка.

И на многоточие да стана, това е горчивата истина.

Днес няма да пиша, ще готвя

2011-01-21T06:31:00.000-08:00

Сериозно, ще Ви предложа една изпитана моя рецепта за пилешки гърди, на която дори и онзи мошеник Жак Пепен завидя и позеленя.

Пиле с чесън.

Необходими продукти за едно семейство, в което ядат и не се шегуват:

4 броя пилешки гърди / около килограм /

7 скилидки чесън

Един буркан домати

Половин килограм гъби.

Пресен босилек

Бяло вино

Черен пипер

Зехтин

Магданоз

Приготвяне:

В голям тиган с незалепващо покритие се слага зехтина и ситно нарязаните 4 скилидки чесън, след около минута се добавя босилека / на вкус, аз го обожавам и слагам много /, изчакваме още минута и добавяме бялото вино / на око /. Изчакваме, докато ни замирише на Средиземно море и добавяме пилешките гърди, нарязани на едри кубчета и гъбите нарязани на филийки с пънчетата.

Когато вече са почти готови, ги изсипваме в йена да си починат малко.

В същия тиган добавяме смлените домати, отново босилек и останалия чесън. Поръсваме с черния пипер. Когато доматеното чудо заври, добавяме пилето и гъбите и варим още 5 минути.

Сервира се поръсено с магданоз.

Приятен апетит.

Последната Приказка за Демина

2011-01-14T22:53:00.000-08:00

Както винаги в събота станах по никое време. Време...относително понятие. Помня как се роди. Цялата лудница, гладещата ти майка с контракции, таксиметровия шофьор и неговата вода, едната маратонка и акушерката, която ми каза – „Честито имате момиченце”. Не и разясних, че просто сестра ми ражда, а аз като лекар съм там от съображения за сигурност.

Мило дете, много съм си мислил за теб и всеки път стигам до заключението, че си странна.

От онзи тип странни хора, които правят Баланса.

Крехкото равновесие на този свят. Дори и само с присъствието си.

Знам, че един ден ти ще промениш света. Може и да го продадеш. Но, ще оставиш Следата, за която си заслужава да те познавам.

Да те познаваме всички ние, нестранните и обикновени хорица.

Исках да ти напиша приказка, но не можах...

Вече почти петнадесет години не съм приключил с „Приказки за Демина”.

Днес, на твоя Рожден ден, слагам края.

Ти започваш.

Вече нямаш нужда от мен.

Имаш мисия.

И когато напишеш твоята приказка, след последната нота...

Честит Рожден Ден, мойто дете!

Какво ни чака зад ъгъла

2011-01-11T06:40:00.000-08:00

„Животът е толкова превратно нещо, никога не знаеш, какво дебне зад следващия ъгъл.”

Имам няколко предложения, кое от кое по -...

Тухла четворка.

Мърляв наркоман с огромно псе, което ръмжи забързаните минувачи.

Леко пийнал влюбен със 101 червени рози, откраднати от Централни Софийски Гробища.

Кал.

Баба Пена от Бусманци, която крещи за „чистотата в българския език”.

Полуидиота предложил баба Пена.

Паметника на Съветската Армия и Иво Инджев.

Лед. Коварен, прикрит лед. Лед, който слуша дали ще се подхлъзнеш.

Веселин Маринов, който пее „... хора подарете цвете...” и внимавайте какво говорите.

Хепатит А, широко промотиран по медиите.

Грип.

Валери Божинов и Николета Лозанова. Флюбени.

Трипер.

Ухо в човешки ръст.

Мъглата тихо обгърна милата София. Ъглите се заоблиха, леко припламнаха с усмивка, надписите по стените избледняха, силуетите на сградите изгубиха своето пране, дори и розите на влюбения изглеждаха почти свежи.

Уважаеми читателю, внимавай с ъглите, те са много коварно нещо.

Блог – панаирът ми за една година назад / чете се без да се спира на точките, не че има такива /

2010-12-31T05:09:00.001-08:00

Новогодишна тишина

Снежна рапсодия / как да спрем цигарите безболезнено /

La leçon particulière* по богословие

Печени кюфтета с топено сирене

Аз съм малка икебана, кой ще каже, че съм не

За кожата на един снегорин

ГМОмутацията на гладните врабчета

Париж, щата Симеоновград

Кичур коса за Стела

Мразя стълбите и Гоце

Приказка за тримата строители, мастиката и 140 лева на квадрат

Великденските страсти на чалга поколението

СЕМки, папийонки и бонбонки

Пенсиите на Бойко, Андреа и Галена

Англия на Капело: Подлучено пиле с доматен сос по черноосъмски и прокиснал „ Гинес”

Правителството: „Аз съм пътя, Левитрата, Виаграта и Веселин Маринов...

Това е елитарна статия, не са желани шибани неподготвени лица

Буболечо – Мечова реалност

Бъгария – страната на буболечките

Всеки си носи кръста...и задника под него

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватия

Последният ми разговор с Бог

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа

Mein Kampf*

Пописах, помечтах, поправих се на интересен, на моменти дори се попиках, но пък излъсках някои идеали, направих ги почти нови и може би станах малко по – извисен отколкото ми се иска.

Весела Нова Година!

Вярвайте в Коледа и Весела Коледа

2010-12-23T21:31:00.000-08:00

Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О Ханлън:

„Драги редакторе! Някои от моите малки приятели казват, че дядо Коледа не съществува. Моля ви, кажете ми истината! Има ли дядо Коледа?”

Вирджиния О Ханлън.

Отговорът на Франсис П. Чърч е:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична възраст. Те не вярват, ако не видят. Те мислят, че нещо не съществува, ако не го възприемат техните малки умове. Всеки ум, Вирджиния, и на големите хора, и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 години, той ще продължи да носи радост на детското сърце. Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 г. започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк поуст“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П.Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

Това е копирано от Блога на Бела Чолакова и поради невъзможност да ми извади линк го пускам аз

Mein Kampf*

2010-12-22T09:00:00.000-08:00

Заглавието е стряскащо нали?

Особено по Коледа не се пишат такива неща, но някакви си хора успяха да се намесят и да ме провокират да напиша това.

Мили мои деца това е послание към вас.

Не е Коледно и вие ще го прочетете, когато сте пораснали, но...

С майка ви направихме всичко възможно за вашия списък с подаръци.

Вие си имате Собствена Библиотека, нещото за което мечтаех, като дете.

С майка ви се борим с вълните, които ни заливат и се справяме почти добре.

Вярно е, понякога сме строги без да има повод...

Това е , защото толкова много искаме да станете като нас.

Опитваме се да ви споделим нашия свят, защото го заслужавате.

И защото, мили мои деца, химикалката, не е важна, важно е какво ще напишеш с нея.

Книгата, която четете не е важна, важно е отношението ви към нея, защото книгите са...

Омръзна ми да ви го повтарям. Книгите са най – важното нещо на света.

Книгите, не тази конкретната.

И знаете ли, колко се чувствам изгубен по Коледа?

Толкова колкото...ми се полага.

По Коледа стават чудеса.

Вие мили мои, сте едно от тях.

И вярвам във вас.

Моята борба е за това.

*Моята борба

Алек, мойто дете, има Коледа и мога да те запозная с тях

2010-12-16T07:24:00.000-08:00

Моето писмо до Дядо коледа е по – различно от всички останали.

Провокирано е от случка, на която бях неволен свидетел.

Нещо не ми беше коледно и сутрината на отиване на работа споделихме с една колега, че, абе не ни е празнично като друг път.

В болницата е онова безвремие на подранили с празниците колеги и пациенти, че на човек да му се отще да работи. Всички говорят за Коледа, за Нова Година, болните са излекувани...

Непразнична скука. С малки изключения.

Имах среща в кафето до болницата.

Нищо важно, можеше да почака до след празниците, но взех едно от малкото такива решения, да не отлагам имам предвид и не съжалявам за нито една микросекунда от срещата.

Подраних, седнах на бара и се зазяпах във валящия сняг.

Почти не обърнах внимание на девойките седнали до камината.

Мернах само, на една от масите небрежно захвърленото оранжево чудовище наречено „Хирургия”.

„Студенти” мина през главата ми мимолетно, докато се настройвах на работна вълна за срещата.

Обаче...

- Какво искат тия, ако трябва ще се гримирам като клоун и ще отида в дома в „Надежда”...

Едната от студентките беше повишила тон. Мразя да ми нарушават пространството и точно да се обърна и да им кажа не крещят, когато тя продължи и ме гръмна право в десетката.

С две думи, няма да са две, ама така се казва, тези деца в свободното си от следване, работа (защото работят, докато учат) време, посещават домовете за деца и им правят партита със собствените си средства и талант на Коледа, Нова Година, 1 – ви юни, Великден и каквито се сетите празници.

Сами. С помощ от приятели, които могат да направят...куклен театър например. Или могат да пеят. Или разказват приказки. Или жонглират с ябълки. Или се гримират като клоуни.

„Та, Коледа, мили ми

Имаш конкуренция, да знаеш.

Нямам желание. Не ща подарък. Получих си го днес.

Моето Коледно настроение.

Тези две деца са Коледата, такава каквато трябва да бъде.”

Моята среща не се състоя, поне в работния и вариант.

Много важно...

Аз слушах двете Коледа.

Кой измисли снежинките / писмо до Бойко /

2010-12-11T23:45:00.000-08:00

Да вали сняг по наште ширини е нормално.

В Алпите валеше преди месец и половина, магистралата беше чиста, нямаше истерични снегочистачни ескадрили, чакащи онова природно явление да се случи, защото там по това време има сняг.

Тук валенеснягането е случка.

Медийна при това.

Мили ми Бойко,

Не си измислил снега, нито той е измислил теб, защото си под структурата му на чувствителност.

Има хора, които биха могли да го направят, имената им не ти говорят нищо – Кобейн, Морисън, Ленън / след Бийтълс /, Дали, Пикасо, Моне, но ти не си от тях.

Замръзналата вода падаща от небето, защото е гениална по структурата си е знаела кои са. И те са знаели..

Вервай ми, той, снега, дори и не подозира, че те има.

В неговата водност, ти си на предпоследно място.

Има и последно, но дори и там няма да си първи.

Аре, със здраве.

Бибилотеката на дядо, малко пчеларство, малко битие, и малко мед

2010-12-10T09:41:00.000-08:00

Понякога, когато съм въдворен в събитията, ми се случва да се сетя за един Дядо. Не е оня от Лапландия.

Амиии... ще започна отначало.

Аз съм обикновен софийски дришльо. Нямам никакво понятие, какво се твори в другите краища. Обаче някакси се сдобих с него. Повелителя на пчелите.

Отивам аз при Скалите на ”запознай се с наште” и той се появява.

Сух, белокос, наресан назад, пронизителен син поглед.

Дядо на жената, която в последствие стана майка на децата ми.

Моментално оцених шансовете си. Близо до нулата.

Да получа одобрение.

Не се шегувам. Има хора, които не са подвластни на времето, обществото, правителствата, съседите, планетата, щото те са я измислили, и които са достатъчни за Баланса.

Аз така го чувствам този.

Имах опит с един подобен, който ми беше баща.

За тяхната среща и разговори те им, ще е нужен роман.

Това лято, защото неочаквано за всички, най – вече за мен, получих одобрението му, той ми показа неговата библиотека за пчели.

Дори и мисълта за такава ме вдъхновява да напиша приказка.

Там имаше всичко за пчеларството.

И тъй като книгите са една хартия с някакви знаци по нея, разказите му за пчелите, по време на ваденето на мед, бяха за мен откровение.

Не се бях чувствал така от дете, а съм на четирсет.

По този начин баща ми говореше за баскетбола и ме учеше.

Кротко, без излишни нерви, без натрапване, бях зарибен да стана пчелар.

Вервайте ми, станах, поне духом.

Обаче, когато някой ми заговори за мед, знаете ли колко съм отворен.

Центрофуги – видове, как се маха восъка от питата, ще напиша книга – 101 начина да мехнеш восъка от една пита, докато жена ти го яде...

И мирис на мед.

Аз мразя мед от дете.

Повелителя на пчелите ме накара да го харесам.

Не на вкус, а на възприятие.

Няма да ям мед.

Но ще имам усещането за него.

Историята на Тримата влъхви, които се сблъскали с една учителка по рисуване

2010-12-08T08:32:00.000-08:00

Нещо тия дни съм се емнал на тема образование.

Всяка прилика с действителни лица и деца е случайна и непредумишнена.

Имало в наше време едно училище с разширено изучаване на изобразително изкуство.

Та, нашия герой, шестокласник, трябвало да нарисува картина на тема Коледа.

Детето, доколкото тези от шести клас са още деца, защото на нас ни се иска да вярваме, работило върху картината си няколко дни.

Занесло я с гордост в училище и получило за нея:

ЧЕТВОРКА...

Била незавършена.

На Коледните картини на тема Коледа, трябвало да има семейство, Коледна елха и подаръци.

Така споделила неговата учителка по изобразително изкуство.

На неговата картина нямало нито едно от изброените.

Репликата на учителката „ пиша ти ЧЕТИРИ по милост...” , не се коментирала в скромния събор от хора, на които то със срам показало рисунката си.

Питате се какво имало на нея?

Детето било гледало по някоя от образователните програми / Дискавъри, Хистъри и тем подобни / за пътешествието на Тримата Влъхви.

И нарисувало на картината си, Тях на камили, прекосяващи пустинята.

Не забравило и Витлеемската звезда в небето.

За жалост не разполагам със снимков материал за рисунката.

Видях я с очите си и вярвайте ми, няма по – добра Коледна картина от тази.

А, учителката...

Да си стои под елхата без да е подарък.

Там и е мястото.

Образование ли? Моля Ви... Книги ли? Айде да сме сериозни...

2010-12-07T07:00:00.000-08:00

41% / ЧЕТИРСЕТ И ЕДИН / ПРОЦЕНТА ОТ УЧЕНИЦИТЕ НЕ РАЗБИРАТ ПИСАН ТЕКСТ.

PISA 2009.

Глупецо, нисш,

Кому говориш там,

Според това проучване 21% смятат четенето за загуба на време.

В домовете на 26% от учениците има между 26 и 100 книги, при 20% книгите са между 0 и 10, при 18% книгите в семейството са между 11 и 25. В домовете на 15% от децата има между 100 и 200 книги и 17% са с между 200 и над 500 книги.

Аз никога не съм си задавал въпроса, колко книги има вкъщи, но днес се потрудих и започнах да броя. Само книгите на децата влизат в 17 – те процента.

И спрях.

Като дете четях всичко, което ми попадне.

Като юноша с месеци чаках поредната книга от „Галактика” и спях пред книжарниците, за да си я купя.

И разбирах писан текст.

Изправен, край брега

Разказвам своята тъга,

Като студент не можех да смогна на наводнения от книги пазар... И така до ден днешен. Почти всяка неделя ходим със семейството ми на лов за книги на „ Славейков”.

И все още разбирам писан текст.

Третокласника ми, личния, чете „Алиса в страната на чудесата” и е очарован.

И той разбира писан текст.

Бях писал преди време за приливната вълна от неграмотност тук.

Ами, продължава и става още по – страшно.

И това не е новина.

Много по – важно е правителството да си пази рейтинга.

И да си следи СРС – тата.

И наистина защо да взима отношение, тия нечетящите пак ще гласуват за него.

И защо да четат, когато от всяка медия ТО, да ме прощава Стивън Кинг, им говори да се реят, тук са цветя и магистрали. И срязани ленти.

В скоро време и забранени книги.

На повей глух на камък ням.

О, нека не говори друг

Вълните шепнещи ми стигат тук.

Световно по футбол в Русия? Разбира се, колко давате?

2010-12-04T00:25:00.000-08:00

Роман Абрамович си купил „Челси”. В „Газпром” помислили разсмяли се и си купили ФИФА. Виц, виц ама станА истина.

Според Путин, Световното ще струва на Русия 50 / петдесет / милиарда евро.

Дали пък Блатер няма скромната идея да фалира Русия.

Никъв шанс.

За жалост играта се превърна в политическа.

За жалост тя вече не е онова, за което висях пред „Софията” / за по младите Софията не е Софията, а е вид телевизор, черно – бял и видял какво ли не, включително 5 световни първенства, като се започне от 1966 –та /.

Ами да ви кажа, искам да гледам чернобелия футбол от онова време.

Не искам да гледам цифровото Световно от Сибир или пустинята и толкоз.

Не ме кефи.

Защото, как може губернатора на Чукотка да си има клуб?

Безобразия товарищи, безобразия!

У нас ФИФА есть!

….

2010-12-03T23:13:00.000-08:00

Мътните листа паднали от осиротяло дърво

Жалбата за шоколад

Се извива над некупените бои

Събота

Приказка за баскетбола и форумните герои*

2010-11-26T23:16:00.000-08:00

Както съм споделял и преди съботата е много странен ден. Като изключим безсънието, което ме спохожда точно в дните, когато почивам и мога да спя на воля, една „новина” прочетена в онлайн изданието на един вестник ме провокира да словоблудствам по времето, когато нормалните хора спят.

Не точно новината, а коментарите във форума под нея...

Виждате ли, Барак Обама играл баскетбол. Сцепили му устата и се сдобил с дванадесет шева.

Малко жълтичко ми се стори на първо четене.

Обаче няколкото ми останали сиви клетки в мозъка започнаха да работят с бясна скорост, не за друго, а просто защото са малко и трябва да компенсират останалата неработеща част.

Играл съм баскет и съм имал всякакви контузии от този спорт.

Баскетбола е един от най – травматичните спортове, ако се не лъжа на второ място.

Това, че са му сцепили устата на Обама говори, че играта е била истинска. Някой не се е посвенил да вкара лакът в устата на президента си в борба за висока топка.

Само си помислете дали на Гоце или на Бойко е възможно да се случи такова нещо...Всяка игра с тях би била свързана с поклончета, реверанси и победа за властимащия.

Но както каза моя ментор по повода, баскета е мъжка игра, тия са други хора, и какво толкова, че са му разбили устата, та той играеше баскет и преди да стане президент, дори така е впечатлил брата на Мишел с непримиримата си игра под коша на някакво бетонно игрище.

Но стига с Обама той е ясен. Пич та дрънка.

Провокацията дойде от поне стоте Анонимни / за мен те са анонимни независимо от това, че имат никнейм, който не се представя с името си е анонимен / коментари по темата.

„Мили мои Анонимни Герои,

Всеки от Вас е достигнал проникновението на вселенската същност, спирализирала плавно в отразеното пространство на Вашето съзнание.

На споходената Ви мъдрост, която Вие смятате за последната такава преди потопа, биха завидели няколкото останали монаси в Тибет, воглaве с Далай Лама.

Озарен съм в тясното пространство на моя мозък, от бързината и свежестта на мисълта Ви.

Вие открихте пред мен новите хоризонти на вплътняване на Времето.

Накарахте нищожното ми съществуване да придобие лек лилав оттенък.

И накрая,

Благодаря Ви, че Ви има, без Вас, мястото обитавано от тленното ми тяло нямаше да е същото.”

И като се замисли човек, кво толкова.

На един от малкото пичове в политиката му разбили устата.

Много важно.

Само не можах да разбера, защо Бен Ладен е виновен.

Снимка: Ройтерс и Дневник

*Повода да напиша това са коментарите във форума на „Дневник” под статията за нараняването на Обама.

Водата като съвкупност от клетки

2010-11-19T07:26:00.000-08:00

Писна ми да се занимавам с образованието на децата ни, но днес изтрещЕх. Синът ми кротко си научи урока за кръговрат на водата. Разказва го с разбиране и желае да го изпитваме още и още...

Майка му взима учебника, за да види какво пише там и попада на следната задачка – закачка:

„ Представете си, че сте малка дъждовна капка. Разкажете за своите пътешествия и приключения.”

Ами на мен малко ми е трудно да си представя, момче, което има Батълстрайкър и Бакоган да си се представи, като малката капка в големия лош свят.

Та, вдъхновен от моя приятел Александър Радев, реших да напиша съчинение по темата и добре, че не съм трети клас.

Начало:

Представям си, че съм дъждовна капка...

Не мога. Май нямам въображение.

Ако бях дъждовна капка, момче ли щях да бъда или момиче?

Аз какво съм?

Капка или момче / в моя случай /?

И как така да си представя, че се изпарявам?

Ами, ако съм момиче и се превърна в лед, дали съм „Ледено момиче”?

Като се изпаря и съм в облаците, дали съм ял гъби от ония?

А, като падна от облаците, дали хората ще ме смятат за „паднал от облаците”?

Попаднах в планинска река. Леле как ме заблъска живота.

Тя се изля в море.

Имам морска болест - помощ.

Мразя студено. Ама всички до мен се структурираха и застанаха мирно...Студеноооо...

Я, взех да си представям, че съм дъждовна капка.

Верно съм изтрещЕл.

Край

Както казва Ади, крайно време е да започнете да запечатвате страниците И на този учебник.

До там ли се стигна.

Да четем учебниците на децата си, за да запечатваме страниците с глупости написани на тях.

Бегооом марш от държавата на Камъка върху киселото зеле.

Последният ми разговор с Бог

2010-11-13T05:38:00.000-08:00

Пак не ме разбра, не чу това, което Ти казвам, не пожела да вникнеш в думите ми. Съгласен съм, че общуването ни е трудно, поради естеството на Работата Ти и все пак...

Не са ми останали емоционални, психически, интелектуални сили да търпя ежендневието. Моето и на хората, които обичам. Поставен съм на колене и се крепя на слабите водородни връзки. Да са благословени. Иначе ще се разпадна.

Не ме разбирай погрешно.

Физически съм добре. С ръст и килограми отговарящи на възрастта ми.

Аз не Ти се моля, както правят другите, говоря с Теб. Едностранно разбира се.

Не мога повече да слушам за вселенския оргазъм на Цецка.

Не мога повече да търпя Бойко да се прави на Теб.

Не мога повече да гледам, как по улиците хиените, наречени бездомни кучета, нападат майки с деца.

Не мога повече да се съобразявам с мутресата спряла на пешеходната пътека.

Не мога повече да се примирявам с мощите на Йоан, който дори и не предполага как се скверни името му. Обърни се надясно и ако не Ти представлява трудност го осведоми.

Не мога повече да гледам, как децата излизат от училище еднакво неграмотни, но знаещи последния хит на Аксиния, Петрана, Анреа и още плеяда от елитни проститутки.

Не мога повече да гледам как се унищожава малкото останала култура тук. Ако не Си разбрал за Музикалния театър...Не че съм се залетел, ама има хора, които си го харесват.

Не мога повече да гледам как държавата ни се превръща в полицейска.

Не мога повече...

Отчаян съм.

И за това Ти пиша писмо.

Ясно е, че с разговори не става.

P.S. Не очаквам да ми отговориш още поне 40 години. Ще го сториш лично. Някъде там. Знам си, ама все пак може и да пробия по – рано.

Предпоследната приказка за Демина

2010-11-12T08:41:00.000-08:00

Преди много време, в една далечна галактика...

В устрема на едно далечно лято и разказвайки си истории, с един мой приятел написахме книга. И тъй като ти се беше родила току – що решихме да ти разкажем приказките, които би желала да прочетеш, когато навършиш 18, или поне 21.

Книгата е издадена, библиотекарска рядкост е, защото изгубихме около 1500 екземпляра от нея, и нямам нито един в себе си, който да ти покажа.

„Приказки за Демина” се казваше тя.

И днес по неведоми пътища, някой ми напомни за нея, та реших да ти напиша това:

Имало..тъпо

Прасковения цвят на залеза...тъпо

Тя харесваше музиката като математиката...ммм – ОК.

Странното дете се роди във върла зима. Не беше нито голямо, нито, малко.

/ В момента слушам Кобейн и си мисля, какъв ли точно е урока ти по музика /

То израстнало в среда на учени хора, един брадат шаман, Белобрадия и Художничката.

/ Не знам за теб, но послушай малко Дорс и Джим, пък да си поговорим /

Обградено странни и посвоему, по някаъв начин, свой си, само за тях си, добри хора, стигнало до висините на писането, четенето, смятането и куп други такива полезни неща.

/ За мен Кобейн и Джим са еднакво обикновени /

Слушало мъдростта на Белобрадия, учило се от Художничката, но нещо го притеснявало.

/ Едни момчета, които казват на света, че пеперудата е най – важното, като Джим, или, че са продали Света като Кобейн, какво да ги правиш обикновени хора /

Дори отишло да учи за шаман. Един ден обаче то попаднало в каменна гора. Изгубило се и за да намери помощ, започнало да удря по камъните. И открило, че всеки удар отеква в нея / детето е Тя / и това е...

/ Морисън е казал, че хората са странни, Кобейн поднася целите си извинения /

И станало чудо: каменната гора се отворила пред нея.

Тя излязла, поклонила се на камените дървета, които, дали е илюзия или не, това преценете сами също и се поклонили.

Създала музика от камък.

Най – трудното нещо на този свят.

Тя продължила да учи за шаман.

Всеки ден, отивайки на училище, подритвайки камъните, чува как те и говорят.

Телешкото варено не и говори.

Нито пък модата на намазаните с кал коси боядисани в жълто.

В момента тя е в каменната гора и кара камъните да говорят.

Искам и аз.

Вярвате в ангели? Аз вярвам в таксиметровите шофьори...

2010-11-09T08:44:00.000-08:00

Те са бъдещето на България. Не ангелите разбира се. Те са необходимото допълнение към Бог.

Днес, поредната случка с таксиметров шофьор ме убеди в тяхната неизменност на битието и съзнанието, което определя кроткия животец на Андрешко в държавата на тази територия. Само да поясня, че за мен Андрешко е символ на професията, упражнявана в жълти коли.

Какво се случи.

Без да ви отегчавам, поръчах си такси от работата.

До нея се намира един хотел, по разбираеми причини няма да спомена името му. Ще бъде реклама, а аз не правя такава.

Поръчвам си аз колата оттам, защото го знаят всички таксита в София, просто ми е по – удобно. И какво се случва...

Звъни ми оператора за таксито, аз излизам на улицата и виждам как две руси, много приятни дами се качват в него. Продължавам да чакам, докато операторът на жълта кола не ми извика:

- Тия са за Мола, ше ги оставиме и ше те врътна до вас, познавам те, возИл съм те и друг път, взех двата курса...

Казвам му, че дамите ще се возят сами все пак...

Той обаче е настоятелен и ми казва:

- Обясни им, знам те аз, говориш английски, че сте в една посок, друго такси няма да дойде скоро, кво толкова...

Вината е моя, но се съгласих. Бях уморен от работа, деня ми беше отвратителен плюс това и нещо се опитвам да се разболея.

Обясних на дамите ситуацията.

Стигнахме до тяхната дестинация и аз...

Постъпих като кавалер, който се е натрапил и казах, че аз ще платя таксито.

Тръгнахме и той се обърна към мен:

- Е ся, ква беше тая работа, тия шеха да дадат 5 лева и ти пет...

Спрях го на средата на пътя, изнесох му лекция, как не се прави така, Ралица е виновна за това, че си говоря с тия, а вече не влизам в битки с тях, дадох му десетте лева и се прибрах пеша.

В къщи бях посрещнат с „песента” на Дидо Икебаната „Дъртака”. Ралица е виновна, но не много, щото щях да разбера някак си за нея.

И след кратко семейно съвещание решихме да помолим Онзи, които праща изпитания само на любимците си, поне една седмица да не бъдем такива.

Ти, който си на Небето...

Как така стана, че Пейо Крачолов от Чирпан е Поетът

2010-11-07T03:54:00.000-08:00

Ами първо той не е от тук.

Имам предвид малката планета на Запад от Малкото жълто джудже, което наричаме Слънце.

Цялата ми седмица беше белязана.

От грозни неща.

А, Поетът предавайки се на Грозотата е сътворил НАЙ – КРАСИВАТА ПОЕЗИЯ НА СВЕТА.

Не ми се ще да пиша повече, ще го цитирам и се надявам да се съхраня:

„Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .”

Извинявайте за това, че ви натоварих с лошото ми настроение.

Снимката е от Уикипедия.

Винаги съм вярвал, Грегор прости ми, че Поетът е обичал повече нея.

И вярвам в Ангели.

Другияя бряяяг на рюкътъъъъ или първи стъпки в Хърватска

2010-11-04T10:00:00.000-07:00

А, всичко беше планирано и прошнуровано. Поставено в библиотеката, камината е запалена и спокойното пътуване е история, към която да се връщам с умиление, кротък екстаз и личен пример в студените ноемврийски дни...

Понеделник седем и тридесет, Ади звъни и казва, че нещо зелено и необходимо за пътуването го няма. Сублимирало по странен и свръхестествен начин. Кантората издаваща такива документи започва да работи от Девет, което бави Пътуването до Брюксел с почти час. Нищо лошо. Ще видя нови страни, пренебрегвам лекото неудобство от ходенето до „Позитано”, с интерес гледам централата на БСП и се надявам да видя някой известен, за да го нахраня поне с баничка, когато се случва някакво безумно задръстване, причинено от служителите на Заведението за Зелените неща.

Ади е взела зеленото картонче и се връщаме в зоната на здрача, нарече още Зона Б5, там е тръгвателния пункт.

Две коли сами по магистралата...

Нищо подобно.

Леля си е забравила включени фаровете на Мерцедеса, той е важен в историята, не защото е такава марка, а просто е важен като обект. Даже субект. Ток няма.

Каляската, на която ние се возим слиза до подземния гараж и изпълнява своя дълг като Гръмотвержец т.е. дава ток.

Мерцедеса, пак повтарям той е обект, да не кажа основен субект на разказа ми, пали и тръгва.

Наместваме кроткия пъзел на задната седалка на колата, с която ще пътуваме, марката не е важна, четирикръглие някакво и поемаме на път.

Люлин е толкова дълъг, колкото пътя до границата със Сърбия.

Граница.

Ако някой каже, че няма граничен контрол се е объркал, викаха ни поименно, дори се загледаха в моята лична картал. Сори пичове, ама е осемгодишна и се разпада...

Сърбия. Ниш.

Вече сме на магистралата, караме като пилоти от F1, които са от един отбор и не се изпреварват. Спираме в един Питстоп за зареждане и летим към хърватската граница.

Забравих да спомена четиридесетте сандвича. Като на магия изчезваше по един на всеки десет километра.

Наближаваме границата и ме обзема леко нетърпение...Никога не съм бил в Хърватска. Обаче....

Нашто четириовалие, което води колоната се оказва само на пътя, без съотборник.

Спираме ние да изчакаме Мерцедеса, той пристига припушвайки и се оказва, че в Пита зареждането с гориво не е осъществено пълноценно.

И Той спря.

На Границата.

Само да поясня, че междуграничното пространство е километър.

Сърбите ни пуснаха, кикотейки се.

Бутахме с Горо Мерцедеса.

Дъжд и хърватската граница. Ние бутаме колата, а шофьора на овалите и неговите спътници коментират стила ни.

На Пункта дори не ни поискаха документи.

Граничния хърватски полицай през сълзи, от смех разбира се, изрева:

„Аре, пали и бегай”

Ето такава беше първата ми крачка в Хърватска.

А, ние с Горо си пеехме заглавието на моя разказ.

Реклама за пица

2010-10-23T07:13:00.000-07:00

Меся тестото, разточвам го, да е тънко поне три четвърти сантиметър, с какво да е...? О, да с миди и пресен лук.

Мидите ги намирам сурови и замразени, за предпочитане са замразените, защото когато ги сложиш върху тестото и мушнеш пицата в пещта, те се разтопяват пускат си, имамме мидено тесто, средно опечени миди, зехтин и пресен лук.

Става въпрос за пица, както заглавието ви е подсказало.

Това е любимата ми пица.

Никога не съм я опитвал. Не съм я и правил.

Но пък бях много убедителен, нали?

Колко ми се иска да имам ресторант за пици не можете и да предположите.

Колко е хубаво да си го представям.

И раната на вуйчовото ме връща в реалния свят.

Карала била кънки.

Взела си под наем и се пуснала по пързалката.

Има и уловка, кънките били с един номер по – големи, така и казала приятелка.

Резултатът е рана на левия крак.

Рана от прежулване.

Дълбока.

От цялото ми прежулено ежедневие, раната, която се задълбочава и боли, ми остава да си мечтая.

За моя ресторант.

Който иска да заповяда, стига да има рана и да го боли.

И да мечтае.

Това ни остана.

Да споделяме фантазиите си.

"the man who sold the world"

2010-10-16T02:41:00.001-07:00

Палачинки, бира, кафе, мед, сирене, скандал...събота. Чудя се дали вече да намразя този ден от седмицата или да се влюбя още повече в него. Няколко истории се преплитат и саморазказват без моето участие, поучителни посвоему, тежки и безапелационни, като Камаз набрал скорост.

И няма да ви ги споделя.

Пиша това, като послание към един човек. Много близък до мен човек. Дете, което не успя да порасне.

Ти знаеш, мойто дете, колко ме боли за теб и това, което ти се случва, но няма да получиш моето съчувствие, защото вече не си дете...

Не желаеш да говориш с мен и това е разбираемо, аз винаги съм ти казвал истината, поне такава каквато я виждам.

Мислих си, че осъзнаването ти като голям човек, ще стане по трудния начин, но не, то ще стане по невъзможния начин.

Пътуването, което трябваше да те накара да си вече Голяма, не се състоя или поне беше кратко.

Сега е невъзможно. Да, правила си невъзможни неща...Някога...

Не знам дали си способна да го направиш сега.

Най – важното нещо в живота ти.

Да пораснеш и да заслужиш една хилядна от сълзите в очите на един брадат чичка с колело.

Няма да ти кажа, колко ме боли за теб.

Няма да ти помогна.

Ти трябва да си помогнеш.

Слушам си парчето за събота сутрин и си мисля за Кобейн и странните хора, колко ли е странно да си обикновен в свят пълен със странни хора...

И се чудя дали да мразя съботата или да се влюбя в нея.

Общество на мъртвите....

2010-10-09T06:19:00.000-07:00

Събота е много странен ден, обигран в благополучието на еснафа, сготвен по китайски от група хора, слънчев посвоему, обикновен ден.

Едно време с човека, който все още смятам за най – добър приятел се поздравявахме със следното:

„ Здравей, още ли получаваш утрешния вестник?” , като шегата за днешното рицарство....

Задавали ли сте си въпроса, колко хора са го получили....

Не разбира се, не сте защото не сте:

Джон Ленън, Кърт Кобейн, Джим Морисън...

Няма да получите утрешния вестник, не ви е съдено.

Тези тримата го четат всеки ден и му се радват.

И днес не го получих.

Мамка му...

Всеки си носи кръста...и задника под него

2010-10-05T09:21:00.000-07:00

Това е.

Мисъл пробила си път в съзнанието ми след безсънна нощ, прекарана в спорове за демокрацията и нейното приложение в безпътните общества.

Случайно или не, моето злорадство към постарадалите от дискусията се трансформира в мисъл.

Интересното е, че тя протече на фона на глобалното ми настроение, обощено казано : „ Всички, около мен са живи и относително здрави.”

Здравата, занитено - тинолова ситуация се допълни, по подходящ начин от няколко скромни персони, имащи неблагоприличието да споделят факти и цифри, касаещи моето образование.

Опааа, май трябваше да кажа бившето ми обазование. Щото съм го завършил.

Чудя се дали да изпадна сам със себе в диалогичен спор или да го пропусна.

Пропуснах го, не ми се пише толкова.

Човеците пробили самотното ми самосъжаление и ходещата краткотрайна дрямка ми споделиха, че бюджета на МУ / това не е муууу, а е Медицински Университет / е намален с 8% / осем процента / от държавата.

За сметка на това „Полицейската Академия” и „Технoмаркета на ония дето си пишат инж. Като първо име” са със същия процент увеличени.

Репликата, която убива е: „ Медицината не е приоритет на правителството”.

Ами, мили ми съграждани, колкото и малко да сте останали, само това мога да ви кажа:

Всеки си носи кръста...и задника под него.

Ще имате инж. И ченгета.

Дупе да ви е яко, ако се разболеете.

И не смейте да го правите, не е приоритет.

Непопулярната медицина, акт на призвание или просто глупост.

2010-10-01T14:24:00.000-07:00

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Радостен съм от факта, че хората практикуващи медицина, а те са рядкост, не се вълнуват от това, кой е министър на здравеопазването. За тях са важни пациентите, казусите и се подсмихват с леко недоумение на подмятанията на премиера Борисов за съсловието ни, което според него е корумпирано и не мисли за хората, които лекува.

Моята история е отдавнашна и винаги съм искал да я разкажа, защото е тъжна и същевременно достатъчно подтискаща, дълга, без добър край, но за това пък поучителна.

Имах един състудент, който беше изцяло отдаден на каузата да бъде лекар. За него медицината беше всичко, ама буквално всичко. По зло или добро, вие уважаеми читатели ще установите за себе си, стечение на обстоятелствата двамата с него се отзовахме на една къртовска поправка за мен, за него пропуснат зачот. Физиотерапия. Бях скъсан безапелационно на редовната сесия, все пак ние гъзарите не учим такива неща, като душове на Шарко, каквото и да значи това. Той си беше отложил този изпит, защото не се е подготвил за него.

Отивам аз на еди – кой си септември на поправка с надеждата да има още някой и заварвам цяла група от съмишленици, които кротко като мен са пропуснали и този път да си научат. Викат ни по азбучен ред и аз се отзовавам до единствения нескъсан на изпита индивид. Той прошепна: „ Отложих го, не можах да се подготвя...”. Отвърнах, че и сега съм си забравил урока и се моля за късмет, той ме погледна над очилата си и пак прошепна: ” Имаме едни и същи въпроси, аз ще стана първи, ти слушай...” . Така и станало. Благодарение на него имам ДА на зачота.

Без никаква подготовка се сдобих с един...приятел.

Ама много странен. Един такъв дръпнат, непопулярен, некомпетентен за друго освен за медицина и пределно ориентиран към анестезиология и реанимация.

Три курса по – късно и последвалото дипломиране с всичките аплодисменти, той взе, че стана Златен Хипократ.

Само да поясня тази титла се дава на завършилия с Пълно Отличие Медицина и дава право на носителя Му да специализира, каквото си иска без изпитите и цялата бюрокрация.

Изправяш се и казваш: „ Искам...”

И той си пожела анестезиологията и реанимацията, които бълнуваше, като студент. Въпреки всичките ми съвети да си избере, нещо по - сладко като кожни например.

И започна най – медицинската и тежка специализация. За несведующите ще кажа, че Златния Хипократ по време на специализацията си взимаше една минимална работна заплата на месец. Завърши я, как само той си знае. Защо го направи? Само Бог е свидетел на неговата битка, лишенията, болната майка, денонощния труд и самотата.

Взе специалност и ми звъна по телефона да се почерпим. Беше взел назаем петдесет лева от съсед. На купона бяхме аз, той и майка му, страхотна жена, но хронично болна.

Той ми следи блога и ще ми се сърди за това, че пиша за него...

Мрази да е популярен.

Не ти се извинявам пич, възхищавам ти се...

Минаха години и един ден той ненадейно, без да се обади по телефона, мрази такива неща, ме навести в лабораторията.

Тихите думи „ Саше, майка ми почина и нямам пари за погребението и, можеш ли да ми помогнеш, ще ти ги върна? „ са издрани върху мозъкът ми.

Моите пари са и твои, колко...

И още малко от тихата мъка:” Ние си бяхме сами, нямам с кого да я изпратя, ще дойдеш ли с мен на погребението?” . Обещах му.

Не отидох. Не можах.

И го предадох.

Все още работим на едно и също място, говорим си, но в очите му има едно обвинение и той е в правото си да го има.

Сори пич, но аз така мисля.

Въпреки твоите уверения в противното.

За мен всяко едно медицинско заведение по света би се гордяло да има такъв лекар, като героя на моята история.

Изключителен професионалист.

Принуден от естеството на своята професия да иска пари на заем за да погребе майка си.

И да продължава да вярва в нея / професията / до ден днешен.

И да чете по минимум три статии дневно.

И да не му пука, кой е министър.

Защото е Лекар и другото му е под прага на чувствителност на рецепторите.

Ако щеш ми говори...

Буболечо – Мечова реалност

2010-09-24T10:14:00.000-07:00

Някога в едно добро време с моя син си нарисувахме игра. Той я нарисува всъщност. Аз бях този, който направи кръгчетата на героите. Тези, по които те да се движат. След едно хвърляне на две зарчета.

Самата игра е проста – има вулкани, блата, мостове пазени от тролове, гори с дружелюбни елфи и ... всичко, което може да си представи един приказен мозък на седем и един също толкова на тридесет и осем.

Днес, той случайно попадна на старата ни игра, която придоби нова скорост...

Мооомент, нашта, неговата нарисувана игра е един картон, скаран съм с форматите, ама е голям, случайно се появи от препълнения с книги бивш дрешник, организиран като хранилище за книги, с рафтове, енциклопедии и творения, толкова големи и несъбиращи се в нормална стая и изискващи към себе си навиване на руло.

Там открил той отново това онова съкровище, заровено преди години и неизползвано до този ден.

Играта прилича на стар пергамент, това я прави „...още по – ценна...”, и има допълнителни условия, които ще се обсъждат утре, когато я изправим, все пак след две години в дрешник – библиотеката навита на руло...трябва и поне една нощ да се изправи.

Принцесата на хаоса иска да играе и тя...

Майка и също.

Оказа се, че малката ни рисувана от него игра е много „ яка „ ...

Дали ние големите бягаме от реалността по този начин.

И колкото можем, поне благодарение на децата си.

Аз чакам утре и нарисуваната игра.

Вие?

Бъгария – страната на буболечките

2010-09-03T12:33:00.001-07:00

Колко му е?

Строим завод, писта за F1 и малко магистрали.

Откриваме детски градини и правим първи копки.

Работим като Белчо, смеем се като Шкумбата, реликвите на Индиана Джоунс са ни под носа, даваме пенсии за носители на „Златния Орфей”, имаме си новото икономическо чудо...

Приказката, която ще ви разкажа днес няма нищо общо с гореизброените неща.

Тя е позитивна, насочена към душата и тялото на хората.

Не се измерва със сантиметри, защото ако се измерваше щеше да е четири метра висока.

Колкото Веждите на Мултак номер едно.

Тя не е за Пепеляшката от разклона.

Не е дори и за усмивката и.

Това не е приказка за закрити автобусни линии от малките градове до големите.

Тя е насочена към хората.

Които искат да чуят.

И я чуват ежедневно.

Живеят в нея.

Имало едно време...

Едно царство – господарство, царството на буболечките. За по младите на Бъговете, да не сме назад от младото поколение.

Всички знаете за кое царство става въпос.

Царството на F1.

И една писта за състезание на коли.

И една ондулирана кметица.

И едни Бъгари.

С мощите на един светец.

И завистливите Вежди на Българския Лувър.

Хубавото Руме не го харесали на гурбета.

Злите завистници го орисали лошо.

Шейховете не били шейхове, а бизнесмени.

А те вярвали...

И те живели щастливо като мат’рял.

Които останали.

Другите се отправили към залеза между папурите.

И не съжалявали.